Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Мазириан се загледа в съществото, което бе отгледал от една-единствена клетка. Необходима му бе само интелигентност, но не знаеше как да му я осигури. Турджан от Мийр знаеше, но — Мазириан метна злобен поглед към един капак в пода — не искаше да сподели тайната си.
Продължи да оглежда съществото във ваната. Тялото му наистина бе съвършено. Дали мозъкът му не би могъл да се подчинява на чужда воля? Би трябвало да опита. Задейства устройството за източване на водата и сега лъчите падаха направо върху голата плът. Мазириан инжектира капка наркотик във врата му. Тялото потрепна. Очите се отвориха и се присвиха срещу светлината. Мазириан отклони прожектора настрана.
Съществото тромаво помръдна ръце и крака, сякаш не знаеше за какво да ги използва. Мазириан го наблюдаваше напрегнато: може би бе улучил точното вещество за задействане на мозъка.
— Седни! — изкомандва магьосникът.
Съществото вторачи поглед в него и рефлексите съкратиха мускулите му. Нададе гърлен рев и скочи към гърлото на Мазириан. Силата на магьосника не попречи на съществото да го сграбчи и да го разтърси като парцалена кукла.
Въпреки всичките си умения Мазириан се почувства абсолютно безпомощен. Хипнотичното заклинание се бе изчерпало, а нищо не му идваше на ум. Пък и в момента едва можеше да си поеме дъх, камо ли да издаде някакъв членоразделен звук.
Докопа една оловна бутилка. Замахна и улучи съществото по главата. То се свлече на пода.
Мазириан огледа със задоволство проснатото в краката му лъскаво тяло. Координацията на гръбнака беше добра. Приготви на масата някаква бяла течност, повдигна златисторусата глава и изсипа питието в отпуснатата уста. Съществото помръдна, отвори очи и се подпря на лакти. Налудничавият израз бе изчезнал, но Мазириан напразно търсеше поне искрица интелигентност в погледа. Очите бяха празни като очи на гущер.
Магьосникът ядосано поклати глава. Отиде до прозореца и проникващата отвън светлина очерта мрачния му профил… Пак да опита с Турджан? Дори и при мъчителните разпити той не бе разкрил тайната. Устата на Мазириан се изкриви в злобна усмивка. Може би ако сложи още един ъгъл в коридора…
Слънцето бе залязло и градината бе потънала в сумрак. Белите нощни цветове се разтвориха и техните пленници, сивите нощни пеперуди, запърхаха от цвят на цвят. Мазириан отмести капака в пода и се спусна надолу по каменните стъпала. Надолу, надолу, надолу… Накрая стигна до коридор с прави ъгли, осветен от вечна жълта светлина. Отляво се намираха лавиците с гъбите, а отдясно — огромен дъб и желязна врата, заключена с три ключалки. Стъпалата потъваха напред и надолу в непрогледен мрак.
Мазириан отключи ключалките и блъсна вратата. В стаята нямаше нищо освен каменен пиедестал, върху който стоеше кутия, покрита със стъклен похлупак. Кутията имаше квадратна основа, широка около метър, и беше висока десетина сантиметра.
Вътре по квадратна писта тичаха две миниатюрни същества — преследвач и жертва. Едното беше малък дракон със свирепи червени очи и чудовищно зейнала зъбата паст. Той се поклащаше тромаво на шестте си криви крака, а опашката му се люлееше като махало. Другото бе два пъти по-дребно — чисто гол силен мъж с вързана на опашка дълга черна коса. Движеше се малко по-бързо от своя преследвач, който се поклащаше равномерно, прокрадваше се дебнешком иззад всеки ъгъл и изчакваше мъжа да му налети. Той обаче бе постоянно нащрек и това го спасяваше от зъбите на дракона. Мъжът беше Турджан, когото Мазириан бе успял да плени с хитрост преди няколко седмици, да го смали и да го затвори.
Мазириан изпита задоволство, когато влечугото се нахвърли върху мъжа, спрял да отдъхне за секунда, но той с рязко движение успя да се измъкне. Мазириан реши, че е време да им осигури кратка почивка и храна. Спусна преградите, които разделяха коридора на две и предпазваха мъжа от звяра. Подаде и на двамата месо и вода.
Турджан се отпусна на пода.
— Уморен си, а? — каза Мазириан. — Искаш ли да си починеш?
Турджан не отговори, притворил очи. Всичко бе изгубило смисъл. Съществуваха само сивият коридори безконечното бягство по него. И от време на време храна и няколко часа почивка.
— Спомни си синьото небе — продължи Мазириан, — белите звезди, двореца си на брега на Дерна. Спомни си безкрайните разходки по ливадите.
Турджан стисна зъби.
— Би могъл да смажеш дребния дракон с пета.
Турджан вдигна очи.
— Бих искал да премажа врата ти, Мазириан.
Мазириан запази спокойствие.
— Кажи ми по какъв начин вдъхваш интелигентност на своите създания. Казваш ми и си свободен.