Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— На драго сърце — поклони се Ераст Петрович. — Само първо, ако п-позволите, ще отделя петнайсетина минути, за да обясня на госпожа Благолепова принципа на действие на пишещата машина.
— Добре. Ще мина да ви взема от жилището ви след половин час.
Той срещна София Диогеновна в коридора, тя май очакваше младия чиновник. Като го видя, се изчерви и притисна към гърдите си някаква книга.
— Такова, бях я оставила в градината — прошепна тя сякаш за оправдание. — Канджий Мицуович, господин Сирота, ми я даде…
— Обичате ли Пушкин? — хвърли поглед на корицата Фандорин, който се поколеба дали следва отново да изкаже на госпожицата съболезнования по повод кончината на баща й, или вече стига толкова. Реши, че стига — да не вземе пак да ревне.
— Добре пише, макар и доста дълго — отвърна София Диогеновна. — Четохме писмото на Татяна до нейния обект. Какво смело момиче. Аз за нищо на света не бих се престрашила. А стиховете много ги обичам. При нас, преди татко да се пропуши, често се отбиваха господа от флотата, пишеха в албума ми. Един кондуктор от „Свети Пафнутий“ много сърдечни ги пишеше.
— И какво ви допадна най-много? — разсеяно попита Ераст Петрович. Госпожицата се смути и прошепна:
— Не мога да го рецитирам… Срам ме е. Ще го препиша и ще ви го изпратя да видите, бива ли?
В тоя миг от вратата на канцеларията се подаде „Канджий Мицуович“. Той изгледа консула някак странно, поклони се учтиво и докладва, че пишещият агрегат е разопакован и инсталиран.
Титулярният съветник поведе новоназначената машинописка да я запознава с това постижение на прогреса.
Половин час по-късно, изтормозен от непохватната старателност на ученичката, Ераст Петрович тръгна да се преоблича за екскурзията. Още в преддверието изу късите ботуши, разкопча мундира и ризата, за да не бави Всеволод Виталиевич, който трябваше да се появи всеки момент.
— Маса! — повика титулярният съветник, влизайки в спалнята и веднага видя своя слуга — той мирно спеше на пода, а над спящия бе застинал дребен стар японец с работни дрехи: сива куртка, тесен памучен панталон, сламени сандали, обути върху черни чорапи.
— Какво става тук?… Вие, с-собствено, кой — заговори Фандорин, но млъкна, понеже, първо, съобрази, че туземецът едва ли разбира руски, а на второ място се смая от странното поведение на старчето.
То се усмихна безметежно, по цялото му лице плъзнаха добродушни бръчици, прибра длани в широките си ръкави и се поклони. На главата му имаше плътно прилепнала шапчица.
— Какво му е на Маса? — все пак зададе безсмисления въпрос Фандорин и се втурна към мирно похъркващия камердинер.
Наведе се над него — да, наистина спеше.
Какви са тия щуротии!
— Ей, почакайте! — подвикна титулярният съветник на дядката, който ситнеше към вратата.
Старчето не спря и чиновникът с два скока го настигна, хвана го за рамото. По-точно се опита да го хване. Без да се обръща, туземецът леко се люшна встрани и пръстите на вицеконсула сграбчиха въздуха.
— Настоявам за обяснение, драги господине — Ераст Петрович взе да се ядосва. — Кой сте вие? И какво правите тук?
Тонът му, пък и самата ситуация в края на краищата трябваше да направят тия въпроси разбираеми и без превод.
Старчето проумя, че няма да бъде оставено на мира да си тръгне, и се обърна с лице към чиновника. Вече не се усмихваше. Черни блестящи очи като два разжарени въглена наблюдаваха Фандорин спокойно и внимателно, сякаш решаваха някаква сложна, но не дотам важна задача. Тоя хладнокръвен поглед окончателно вбеси Ераст Петрович.
Азиатецът беше дяволски съмнителен! Явно бе проникнал в къщата с някаква престъпна цел.
Титулярният съветник протегна ръка, за да улови крадльото (а може би и шпионина) за врата. Тоя път старецът не се отстрани, а удари китката на Фандорин с лакът, без да вади дланите си от ръкавите.
Ударът беше съвсем лек, почти неусетен, но ръката му изтръпна, схвана се и увисна като въже — изглежда, лакътят бе улучил някакъв нервен център.
— Ах, дяволите да те!… — кресна Ераст Петрович.
Скочи му с прекрасно ляво кроше, което трябваше да размаже нахалния старчок по стената, но юмрукът, описал мощна дъга, само разсече въздуха. Освен това инерцията завъртя чиновника около собствената му ос и го обърна с гръб към туземеца.