Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Но младият човек го хвана за раменете и като го побутна назад, каза:

— Да не сте луд? Какво искате? Вървете си бързо по пътя, защото ще ви натупам.

Паран отговори:

— Какво искам ли? Искам да ти кажа що за хора са тези двама тук.

Но Жорж, разярен, го разтърсваше, хванал го за раменете, готов да го удари.

Паран поде:

— Пусни ме. Аз съм баща ти. Ето, погледни дали ще ме познаят сега тези негодници.

Смаян, младият човек отпусна ръце и се извърна към майка си.

Невъзпрепятствуван вече, Паран се приближи до нея:

— Е, кажете му кой съм аз. Кажете му, че се наричам Анри Паран и че съм негов баща, тъй като той се казва Жорж Паран, защото вие сте моя жена, защото и тримата живеете от моите пари, от десетте хиляди франка, които ви отпущам редовно, откакто ви изпъдих от дома си. Кажете му също така защо съм ви изгонил. Защото ви хванах с този мерзавец, с този подлец, с вашия любовник. Кажете му какъв бях аз — почтен човек, за когото се бяхте омъжили заради богатството му и на когото изневерявахте още от първия ден на женитбата си. Кажете коя сте вие и кой съм аз…

Той се задъхваше и заекваше от гняв.

Жената изпищя сърцераздирателно.

— Пол, Пол, накарай го да млъкне, накарай го да млъкне, забрани му да говори тези думи пред сина ми.

Лимузен също се беше изправил. Той промълви с много нисък глас:

— Мълчете, мълчете. Съзнавате ли какво вършите?

Паран поде буйно:

— Много добре знам какво върша. Но това не е всичко. Има нещо, което искам да знам, нещо, което ме измъчва от цели двадесет години.

И като се извърна към Жорж, който, потресен, се беше облегнал на едно дърво, той каза:

— Изслушай ме сега и ти; когато напусна моя дом, тя сметна, че не е достатъчно, дето ми е изменила, и реши да ме доведе до отчаяние. Ти беше единствената ми утеха. И тогава тя те отнесе със себе си, като ми се закле, че не съм ти баща, че истинският ти баща бил ей този тук. Излъга ли ме? Не знам. Цели двадесет години си задавам този въпрос.

Паран се приближи съвсем близо до жена си, страшен, с трагичен израз, и като отмахна ръката й, с която си беше закрила лицето, извика:

— Чуйте какво, днес искам от вас да ми кажете кой от двама ни е баща на този млад човек: той или аз. Мъжът ви или любовникът ви. Хайде, казвайте.

Лимузен се нахвърли върху него. Паран го отблъсна и като се изсмя яростно, каза:

— А, сега си смел, по-смел си оттогава, когато избяга на стълбището, защото щях да те убия. Добре, щом тя не отговаря, отговори сам ти. Трябва да знаеш това не по-зле от нея. Кажи, ти ли си бащата на този младеж? Хайде, говори!

Паран се обърна към жена си:

— Ако не искате да кажете на мен, кажете го поне на сина си. Той е вече мъж. Има пълно право да знае кой е баща му. Аз не знам това, никога не го узнах, никога, никога. Не мога да ти кажа това, момчето ми.

Паран все повече се възбуждаше, гласът му ставаше остър, писклив. Размахваше ръцете си като епилептик.

— Ето… ето… отговорете най-сетне… Тя не знае… Обзалагам се, че не знае… не… не знае… бога ми… Тя спеше и с двамата… Ха-ха-ха… Никой не знае… никой… Нима това нещо може да се узнае?… Ти също няма да го узнаеш, момчето ми, няма да го узнаеш като мене… никога… Ето… попитай я… попитай я… ще видиш, че и тя самата не знае… нито аз… нито той… нито ти… никой не знае… Можеш да избираш… да… можеш да избираш… него или мене… Избери… Сбогом… Свършено е… Ако тя реши да ти каже, ела да ми го съобщиш в хотел „Де Континан“, разбираш ли?… Приятно ще ми бъде да узная… Сбогом… Пожелавам ви много радост…

И той си тръгна, като жестикулираше и продължаваше да си говори сам под големите дървета, сред свежия прозрачен въздух, изпълнен с уханието на дървесен сок. Не се извърна ни веднъж да ги погледне. Вървеше напред, подтикван от яростта си, възбуден до крайност, завладян напълно от своята идея-фикс.

Изведнъж се озова на гарата. Един влак се готвеше да тръгне. Паран се качи в него. Докато пътуваше, гневът му стихна; той дойде на себе си и се върна в Париж, удивен от собствената си смелост.

Чувствуваше се като пребит, сякаш му бяха строшили костите. Въпреки това отиде да изпие една чаша в своята бирария.

Като го видя да влиза, госпожица Зое го попита изненадано:

— Върнахте ли се вече? Да не би да сте се изморили?

Паран отвърна:

— Да… да… Много съм уморен… много съм уморен… Разбирате, нали? Когато човек не е свикнал да излиза навън! Но свършено е, никога вече няма да изляза извън града. По-добре щях да сторя, ако бях останал тук. Отсега нататък няма да мръдна повече.

И въпреки че касиерката имаше голямо желание да й разправи за разходката си, тя не успя да го накара да проговори.