Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Лек ветрец, изпълнен с уханието на зеленина и на дървесен сок, галеше кожата, проникваше дълбоко в гърдите и сякаш подмладяваше сърцето, облекчаваше духа, раздвижваше кръвта.
Изненадан, Паран го вдишваше с пълни гърди, замаян от просторната гледка; той измърмори:
— Я виж ти, тук било хубаво.
Сетне пристъпи няколко крачки и отново се спря, за да погледа още. Струваше му се, че открива непознати и нови неща, съвсем не тези неща, които очите му виждаха, а неща, които душата му предчувствуваше — невиждани събития, неизживяно щастие, неизпитани радости, цял един нов кръгозор на живота, чието съществуване не беше дори подозирал и който се разтваряше внезапно пред него, както се беше загледал в необятния полски простор.
Цялата ужасна печал на неговото съществуване му се разкри сякаш осветена от ярката светлина, която заливаше земята. Той видя мрачните, еднообразни, тъжни двадесет години, прекарани в кафенето. Би могъл да пътува както другите, да отиде нейде далеч сред чужди народи, в неизследвани страни отвъд моретата, би могъл да се интересува от всичко, което увлича другите хора — от изкуство, от наука, би могъл да обича разноликия живот, загадъчния, очарователен или мъчителен, вечно изменящ се, необясним и любопитен живот.
Сега беше вече късно. Щеше да минава от чаша на чаша чак до смъртта си без семейство, без приятели, без надежди, без стремежи към нещо. Обзе го безкрайна тъга и желание да избяга, да се скрие, да се върне в Париж, в бирарията си, във вцепенението си. Всички мисли, всички блянове, всички копнежи, които дремят, подтиснати от леността и застоялите сърца, се бяха пробудили, раздвижени от тази слънчева гледка.
Почувствува, че ако останеше по-продължително време сам на това място, би полудял, затова побърза да влезе в павилиона „Анри IV“, за да обядва, да замае главата си с вино и коняк и да поговори с някого.
Той зае една масичка сред дърветата, откъдето се откриваше гледка към цялата околност, поръча си обед и помоли да му го донесат веднага.
Пристигаха и други посетители и сядаха на съседните маси. Паран се почувствува по-добре — не беше вече сам.
Трима души обядваха в една беседка. Беше ги погледнал няколко пъти, без да ги вижда, както гледаме хората, които ни са безразлични.
Изведнъж до слуха му достигна женски глас, който го накара да изтръпне до мозъка на костите си.
Този глас беше изрекъл думите:
— Жорж, разрежи пилето.
Друг един глас отговори:
— Добре, мамо.
Паран вдигна очи и веднага разбра, откри кои бяха тези хора. Иначе вероятно не би ги познал. Жена му беше цялата побеляла и много напълняла, беше станала възрастна дама, сериозна и почтена; тя ядеше с издадена напред глава, за да не се накапе, при все че си беше поставила салфетка на гърдите си. Жорж беше станал мъж. Имаше брада — онази рядка, почти безцветна брада, която покрива на къдри бузите на младежите. Носеше висока шапка, жилетка от бял памучен плат и монокъл, вероятно за елегантност. Паран ги гледаше изумен. Това ли беше Жорж, неговият син? Не, той не познаваше този млад човек, не можеше да има нищо общо между тях двамата.
Лимузен седеше с гръб към него и ядеше, леко наведен.
И така, тези три същества изглеждаха щастливи и доволни; бяха дошли да обядват в един от известните ресторанти сред природата. Бяха водили спокоен и тих живот, истински семеен живот в хубаво жилище, топло и уютно, изпълнено с всички онези дребни неща, които правят живота приятен — нежните прояви на обич, милите думи, разменяни непрекъснато между хора, които се обичат. Те бяха живели така благодарение на него, на Паран, с неговите пари, след като го бяха измамили, обрали, погубили. Бяха обрекли него, невинния, наивния, добродушния, на тежката печал на самотата, на този ужасен живот между улиците и масата в бирарията, на всички онези душевни страдания и физически мъки, които беше преживял. Бяха го превърнали в безполезно същество, загубено, залутано в света, жалък старец без никакви радости, който не очакваше и не се надяваше абсолютно на нищо от никого. За него светът беше празен, защото той не обичаше нищо на този свят. Можеше да пропътува всички страни или да изброди всички улици, можеше да влезе във всяка къща в Париж, във всяка стая, но пак нямаше да открие зад никоя врата търсения скъп образ — образа на жена или дете, който се усмихва, когато ви съгледа. Тази мисъл го измъчваше особено много — мисълта за вратата, която отваряме, за да намерим и прегърнем някого зад нея.