Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
За първи път през живота си той така се напи, че стана нужда да го отнесат в жилището му.
Ги дьо Мопасан
Лоената топка
Няколко дни поред остатъците от отстъпващата разбита армия минаваха през града. Това не бе войска, а изпаднали в пълно безредие пълчища. Брадите на мъжете бяха дълги и нечисти, униформите им — изпокъсани и те вървяха с отпусната походка, без знаме, без полк. Всички изглеждаха угнетени, изтощени, негодни за някаква мисъл или за проява на решителност — вървяха само по навик и падаха от умора веднага щом спираха. Виждаха се главно мобилизирани — мирни хора или спокойни рентиери, огъващи се под тежестта на пушката; млади пъргави войници от подвижните отреди, лесно податливи на уплаха или на възторг, готови да се хвърлят в атака или да преминат в бягство. Сред тях личаха на места по няколко войници с червени панталони — остатъци от някоя разгромена в голяма битка дивизия; мрачни артилеристи, размесили се с пехотинци от различни полкове, и тук-таме лъщеше каската на някой драгун, който следваше с натежали стъпки и с мъка по-леката походка на пехотинците.
На свой ред преминаваха легиони от нередовни войски, носещи героични названия: „Мъстители на разгрома“, „Граждани на гроба“, „Ратници на смъртта“; лицата на всички тия войници бяха придобили бандитски изражения.
Вождовете им, някогашни търговци на платове или на зърнени храни, продавачи на лой или на сапун — случайни войни, произведени в офицерски чин, поради парите си или поради дължината на мустаците си, отрупани с оръжия и с галони — говореха с гръмки гласове и разискваха военни планове, като претендираха, че само те крепят на своите плещи на хвалипръцковци агонизираща Франция. Но те понякога се бояха от собствените си войници, хора от кол и въже — често пъти храбреци до крайност, плячкаджии и развратници.
Говореше се, че прусаците щели да влязат в Руан.
Националната гвардия, която от два месеца насам извършваше твърде предпазливи разузнавателни действия в съседните гори, като застрелваше понякога собствените си часовои и се приготвяше за бой, щом някое зайче шавнеше изпод храсталаците, се бе завърнала по своите домашни огнища. Оръжията и униформите на войниците й, цялата й смъртоносна екипировка — с която тя всяваше ужас на три мили около големите пътища — внезапно бяха изчезнали.
Последните френски войници най-после бяха успели да преминат Сена и да стигнат през Сен-Север и Бур-Ашар в Пон-Одемар. Отчаяният им генерал, който вървеше след всички, без да може да предприеме нещо с тези разпилени остатъци от войскови части — сам слисан сред големия разгром на един народ, свикнал да побеждава и страхотно бит въпреки легендарната си храброст, — вървеше пеш между двама свои адютанти.
След това над града бе зацарило дълбоко затишие и едно изпълнено с мълчалив ужас очакване. Мнозина затлъстели и затъпели от търговията буржоа очакваха тревожно победителите, потръпвайки да не би да бъдат сметнати за оръжие техните шишове за печене или големите им готварски ножове.
Животът като че ли беше спрял. Магазините бяха затворени, улиците заглъхнали. Понякога някой гражданин, смутен от това мълчание, бързо преминаваше край къщите.
Мъката на очакването караше да се желае пристигането на врага.
В следобедните часове на първия ден след оттеглянето на френските войски няколко улана, изникнали неизвестно откъде, преминаха бързо през града. Малко по-късно тъмна маса войници се спусна откъм Света Катерина, а други две войскови части на нашествениците се появиха по пътищата за Дарнетал и за Боагийом. Авангардните отреди на тези три бойни групи се събраха в едно и също време на площада пред общинския съвет. По всички околни улици германската армия пристигаше — и под твърдите и отмерени стъпки на нейните нижещи се дружини паважът кънтеше.
Заповеди, изкомандувани от непознат и гърлен глас, прозвучаваха край сградите, които изглеждаха мъртви и запустели, а зад затворените капаци на прозорците очите на стоящите зад тях хора дебнеха тези победители, станали господари на града, на имотите и на живота на гражданите по силата на „военното право“. Жителите, в своите притъмнели стаи, бяха обхванати от объркването, което пораждат стихийните бедствия и големите катастрофални сътресения в света, срещу които са безполезни всякаква мъдрост и всякаква сила. Това е така, защото едно и също чувство се появява винаги, когато бива съборен установеният ред на нещата, когато сигурността не съществува вече и когато всичко онова, което човешките или природните закони са закриляли, попада под произвола на някоя несъзнателна и жестока сила. Земетръсът, който затрупва под рухващите сгради цялото население; разливащата се извън бреговете си придошла река, която влече удавени селяни заедно с трупове на волове и с греди, изтръгнати от покривите на къщите, или победоносната войска, която избива онези, които се отбраняват, откарва други в плен, плячкосва в името на Сабята и благодари на своя бог с гласа на бойните оръдия — подобни бедствия разколебават всякакво вярване във вечната правда, както и упованието, което ни се вдъхва в закрилата на небето и в човешкия разум.