Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
От известно време вече мраз бе сковал земята и в понеделник, към три часа, черни облаци, идещи откъм север, докараха сняг, който непрекъснато валеше през цялата вечер и през цялата нощ.
В четири и половина часа сутринта пътниците се събраха в двора на хотел „Нормандия“, където трябваше да се качат на пътническата кола.
Те бяха още сънени и зъзнеха от студ под шаловете си. Зле се виждаха в тъмнината, а от това натрупване на тежки зимни облекла всички тия хора приличаха на затлъстели свещеници, облечени в дългите си връхни дрехи.
Междувременно двама души се разпознаха, трети се присъедини към тях и се завърза разговор.
— Отвеждам и жена си — каза единият.
— Аз също.
Първият добави:
— Няма да се връщаме в Руан и ако прусаците се приближат към Хавър, ще отидем в Англия.
Всички имаха подобни намерения, защото бяха горе-долу един и същ тип хора.
Кочияшът все още не впрягаше. Един от конярите, с фенерче в ръка, излизаше от време на време от някоя тъмна врата и изчезваше веднага в друга. Конете тупаха по земята с копитата си, чиито удари се заглушаваха от тора, разпилян по сламените постели за добитъка, а в дъното на зданието се чуваше глас на мъж, който говореше на животните и ги ругаеше. По лекото раздвижване на звънчетата се разбираше, че слагаха хамутите. Скоро тоя едва доловим звън се превърна в ясно и продължително звънтене, ритмувано от движенията на коня; то спираше понякога и започваше отново с внезапно разтърсване, придружено от тъпите удари на подковано копито по земята.
Изведнъж вратата се затвори. Шумът утихна. Измръзналите граждани бяха замлъкнали; те стояха неподвижни и вдървени.
Безспирна завеса от бели парцали блещукаше и падаше към земята. Тя заличаваше формите — поръсваше нещата с леден мъх. И в голямата тишина на града, затаен и погребан под покрова на зимата, се чуваше само глухото, неуловимо и блуждаещо падане на снега — по-скоро усещане на шума, отколкото самият шум — размесване на леките снежинки, които като че ли изпълваха пространството и застилаха света.
Човекът с фенера пак се появи, като теглеше с въже един омърлушен кон, който неохотно пристъпяше. Той запря коня срещу ока на колата, прикрепи щрангите и обикаля дълго време, за да натъкми хамутите, тъй като можеше да си служи само с една ръка — с другата държеше фенера. Когато отиваше да докара следния кон, той забеляза пътниците, стоящи неподвижни и вече побелели от снега, и им каза:
— Защо не се качите в колата — ще бъдете поне под заслон.
Те сигурно не бяха помислили за това и изведнъж се втурнаха към колата. Тримата мъже настаниха жените в дъното, а после се качиха и те. Другите мъчно разпознаваеми и загърнати силуети на пътниците на свой ред заеха останалите места в колата, без никой да проговори ни дума.
Подът на колата бе покрит със слама, в която краката на пътниците потънаха. Дамите, седнали в дъното, донесли своите медни отоплителни апарати с химическо гориво, ги запалиха и в продължение на известно време шепнешком изброиха предимствата им, като повтаряха неща, които знаеха отдавна.
Най-сетне, след като в пътническата кола бяха впрегнати шест коня вместо четири, поради по-трудното пътуване през снега, един глас попита отвън:
— Всички в колата ли са?
Отвътре друг глас отговори:
— Да.
И тръгнаха.
Колата едва-едва се движеше, като глухо поскърцваше, а колелата затъваха в снега. Конете се подхлъзваха, пръхтяха, изпускаха пара, а огромният камшик на кочияша ги удряше непрестанно, размахван във всички посоки. Той се свиваше и разпускаше като тънка змия и внезапно шибваше някой изпъкнал хълбок, който след това се изопваше с още по-голямо усилие.
Неусетно се развиделяваше все повече и повече. Леките снежни парцали, които един пътник, чистокръвен руанец бе сравнил с дъжд от памук, вече не падаха. Мътна светлина се процеждаше през големите тъмни и тежки облаци, които правеха още по-блестяща белотата на полетата, където ту се появяваха редица едри, обвити в скреж дървета, ту изникваше някоя колиба със снежна качулка.
Насядалите пътници любопитно се разглеждаха под скръбното сияние на тази утрин.
В дъното на колата, на най-добрите места, дремеха един срещу друг господин и госпожа Лоазо, търговци на вина на едро от улица Гран-Пон.
Бивш служащ при един разорен търговец, Лоазо бе закупил заведението му и бе забогатял. Той продаваше много евтино твърде лошо вино на дребните селски кръчмари и минаваше между своите познати и приятели за ловък измамник. Беше истински нормандец, изтъкан от хитрост и жизнерадост.