Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
И за това бяха виновни тези трима негодници — тази недостойна жена, този нечестен приятел и този висок рус младеж с наперен вид.
Той се сърдеше сега и на детето, както на другите двама. Не беше ли този младеж син на Лимузен? Нима Лимузен би го задържал и обичал, ако не беше тъй? Нима Лимузен не би изоставил много скоро майката и детето, ако не беше уверен, че малкият е наистина негов син? Нима някой отглежда чужди деца?
И така, те бяха тук, съвсем близо до него, тези трима злодеи, които му бяха причинили толкова страдания.
Паран ги гледаше и се ядосваше; гневът му растеше при спомена за всичките страдания, мъки и отчаяние, които бе изпитал. Дразнеше го особено техният спокоен и доволен вид. Идеше му да ги убие, да запрати върху тях шишето с газирана вода, да счупи главата на Лимузен, който час по час се навеждаше над чинията си и се изправяше.
Значи, те щяха да продължат да живеят така, без грижи, без никакви тревоги. Не, не. Това беше прекалено най-сетне. Той щеше да си отмъсти, и то веднага — тъкмо му бяха под ръка. Но как? Той мислеше, представяше си ужасни неща, като по вестникарските разкази, но не можеше да измисли нищо осъществимо. Пиеше чаша след чаша, за да се възбуди, да добие смелост, за да не изпусне такъв изгоден случай, който вероятно никога нямаше да му се представи.
Внезапно на ум му дойде една мисъл, една ужасна мисъл. Той престана да пие, за да я обмисли. Устните му се изкривиха в усмивка и той промърмори:
— В ръцете ми са. Пипнах ги. Ще видим. Ще видим.
Келнерът го запита:
— Какво желаете още, господине?
— Нищо. Кафе, коняк, от най-хубавия.
И Паран ги гледаше, като пиеше чашка след чашка. Тук, в ресторанта, имаше премного народ за това, което беше намислил да направи — трябваше, значи, да изчака. Щеше да ги проследи, тъй като те положително щяха да се поразходят по „Терасата“ или из гората. Щом се поотдалечаха, щеше да ги настигне и да си отмъсти, да, щеше да си отмъсти. Все пак не бе съвсем късно, след двадесет и три години страдания. И те никак не подозираха какво щеше да ги сполети.
Те привършваха полека обеда си, като разговаряха спокойно. Паран не можеше да чува думите им, но виждаше уверените им движения. Особено го вбесяваше лицето на жена му. Тя беше придобила високомерното изражение на затлъстяла, недостъпна набожна дама, облечена в броня от принципи, в ризница от добродетели.
След това платиха сметката и станаха. Тогава Паран видя Лимузен. Би казал човек, че е дипломат в оставка — такъв важен вид му придаваха хубавите меки бели бакембарди, чиито краища падаха върху реверите на редингота му.
Те излязоха. Жорж пушеше пура, накривил шапка над ухото си. Паран ги последва незабелязано.
Отначало те се поразходиха из „Терасата“ и се полюбуваха спокойно на гледката, както правят това ситите хора; после навлязоха в гората.
Паран потриваше ръце и ги следваше отдалеч, като се прикриваше, за да не привлече преждевременно вниманието им.
Те вървяха бавно, наслаждавайки се на зеленината и на свежия въздух. Анриета беше хванала подръка Лимузен и вървеше изправена до него като самоуверена и горда съпруга. Жорж брулеше листа с бастунчето си и от време на време прескачаше леко крайпътните канавки като буен млад кон, готов да полети из шумака.
Паран се приближаваше постепенно, задъхан от вълнение и умора, тъй като беше отвикнал да ходи по-продължително време. Скоро ги настигна, но изведнъж го обхвана страх, някакъв смътен, необясним страх, и той ги задмина, за да се върне след това и да ги срещне лице с лице.
Вървеше с разтуптяно сърце, чувствувайки ги сега зад себе си, и си повтаряше: „Хайде, време е. Смелост, смелост. Време е.“
Той се извърна. Тримата седяха на тревата под едно голямо дърво и продължаваха да разговарят.
Тогава Паран се реши и тръгна с бързи крачки обратно. Спря се пред тях посред пътя и с отсечен, задавен от вълнение глас промълви:
— Аз съм. Ето ме. Не ме ли очаквахте?
И тримата загледаха този човек, когото сметнаха за луд.
Той поде:
— Изглежда, че не ме познахте. Хайде, погледнете ме! Аз съм Паран, Анри Паран. А, не сте ме очаквали, нали? Мислили сте, че всичко е свършено, завинаги свършено, че няма да ме видите никога вече, никога. А, не, ето, аз пак се върнах. Сега ще се обясним.
Анриета, ужасена, закри лицето си с ръце, като прошепна:
— Ах, боже мой!
Когато видя, че този непознат човек сякаш заплашваше майка му, Жорж се изправи, готов да го сграбчи за яката.
Лимузен, поразен, гледаше изплашено. Паран сякаш беше призрак. Поотдъхнал си малко, той продължи:
— И тъй, сега ще се обясним. Часът удари. А, измамихте ме, обрекохте ме на каторжнически живот и смятахте, че няма да ви намеря ли?