Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Но съществуването, което бе водил след това, го беше изхабило, изтощило, беше го направило отпуснат; и често съдържателят на бирарията, шестият съдържател, откакто той беше стъпил в това заведение — му казваше:
— Би трябвало да се поразмърдате малко, господин Паран: би трябвало да подишате малко въздух, да излезете на полето; уверявам ви, че сте се много променили от няколко месеца насам.
И когато клиентът му си отиваше, търговецът споделяше мислите си с касиерката:
— Горкият господин Паран не върви на добре; никак не е хубаво, дето не излиза никога извън Париж. Накарайте го най-сетне да отива сегиз-тогиз из околностите да хапне риба. Вас ще ви послуша. Ето, лятото наближава; ще се посъвземе.
И касиерката, изпълнена със съжаление и благосклонност към този упорит посетител, повтаряше всеки ден на Паран:
— Хайде, господине, трябва да се решите да подишате малко въздух. Толкова е приятно на полето, когато времето е хубаво! О, ако имах възможност, бих прекарала целия си живот там.
И тя му разказваше мечтите си, поетичните и прости мечти на всички бедни девойки, които, затворени през цялата година зад стъклата на някой магазин, гледат как тече пред тях лъжовният и шумен уличен живот и бленуват за спокойния и мирен живот сред полето, под дърветата, под лъчезарното слънце, което лее светлина над поляните, над дълбоките гори, над бистрите реки, над полегналите върху тревата крави и над безбройните пъстри цветя, растящи на воля — сини, червени, жълти, виолетови, лилави, розови, бели, така прелестни, така свежи, така благоуханни, всички онези полски цветя, които берем при разходките си и правим от тях големи букети.
Доставяше й удоволствие да му говори непрекъснато за своето вечно желание, неосъществено и неосъществимо; а той, нещастният, отчаян старец, я слушаше с удоволствие. Сега сядаше до самата каса, за да бъбре с госпожица Зое, да приказва с нея за полския живот. И тогава у него постепенно се породи някакво смътно желание да отиде да види поне веднъж дали наистина беше толкова хубаво извън стените на големия град, както тя казваше.
Една сутрин той попита:
— Знаете ли къде би могъл човек да хапне добре в околностите на Париж?
Тя отвърна:
— Ами че идете на Сенжерменската тераса. Толкова е красиво там.
Той беше ходил на разходка там някога, като годеник. И сега реши отново да отиде.
Избра един неделен ден, без особени съображения, единствено защото е прието да се излиза в неделя дори когато човек бездействува през цялата седмица.
И така, една неделна утрин той тръгна към Сен-Жермен.
Беше в началото на юли. Денят беше слънчев и горещ. Седнал до прозореца на вагона, Паран гледаше как край него летяха дърветата и чудноватите малки къщички в околностите на Париж. Чувствуваше се тъжен, яд го беше, че се бе поддал на това ново желание, че беше нарушил навиците си. Сменящата се, но винаги една и съща гледка го отегчаваше. Изпитваше жажда; на драго сърце би слязъл на която и да е станция и би седнал да пийне в кафенето зад зданието на гарата една-две бири, а след това би се качил на първия влак, който отиваше за Париж. Освен това пътуването му се видя дълго. Той можеше да седи по цели дни, ако пред очите му бяха все същите неподвижни неща, но намираше дразнещо и уморително да седи и същевременно да се мести, да гледа как всичко наоколо се движи, а пък той самият да не прави никакво движение.
Все пак Сена възбуждаше любопитството му всеки път, когато я прекосяваха. Под моста при Шату забеляза дълги тесни лодки, карани със силни удари на греблата от гребци със запретнати ръкави. Каза си: „Тези здравеняци сигурно не скучаят.“
Дългата лента на реката, която се виеше от двете страни на моста Пек, породи някъде дълбоко в сърцето му смътно желание да се поразходи край стръмния бряг, но влакът потъна в тунела пред гара Сен-Жермен и скоро след това спря пред перона.
Паран слезе и се отправи тежко и уморено към „Терасата“, сложил ръце зад гърба си. После, щом стигна до желязната ограда, той се спря и се загледа в далечината. Огромното поле, просторно като море, се разстилаше пред него зелено и осеяно с големи села, многолюдни като градовете. Бели пътища пресичаха това обширно пространство, покрито тук-таме с гори; езерата на Везине блестяха като сребърни плочи, а далечните склонове на Саноа и Аржантьой се открояваха обвити в лека синкава мъгла, която ги закриваше почти напълно и те едва личаха. Слънцето къпеше в ярката си и топла светлина целия този огромен простор, все още леко забулен от утринните изпарения, от потта на затоплената земя, над която се издигаше лека мъгла, и от влажния дъх на Сена, която се виеше като безкрайна змия през полята, опасвайки села и заобикаляйки хълмовете.