Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Така се изминаха пет години, пет мрачни години без никакви други събития освен от време на време по някоя двучасова любов за два луидора.
Но ето че един ден, правейки обикновената си разходка между Мадлената и улица Друо, той забеляза внезапно една жена, чиято походка му направи впечатление. Едър господин и дете я придружаваха. Те вървяха пред него. Той се питаше: „Къде ли съм виждал тези хора?“ И изведнъж дамата направи едно движение, което той позна — беше жена му с Лимузен и с детето му, неговия малък Жорж.
Сърцето му заби лудо, до задушаване; при все това той не се спря, искаше да ги види, затова ги последва. Те имаха вид на семейство, на порядъчно семейство на почтен буржоа. Анриета бе хванала Пол подръка и му говореше нещо тихо, като го поглеждаше от време на време отстрани. Тогава Паран можеше да я вижда в профил, откриваше познатата изящна линия на лицето й, движенията на устните й, усмивката й и ласкавия й поглед. Но детето го интересуваше най-много. Колко голямо и здраво беше станало. Паран не можеше да види лицето му; виждаше само дългите му руси коси, чиито къдри падаха над яката му. Това високо момче с голи крака, което вървеше като малък мъж до майка си, беше Жорж.
Те се спряха пред един магазин и той можа да ги огледа хубаво и тримата. Лимузен беше побелял, остарял и отслабнал; жена му, напротив, по-свежа от всякога, беше по-скоро напълняла; Жорж се бе променил толкова, че бе станал неузнаваем.
Те тръгнаха отново. Паран пак ги последва, после ги задмина с големи крачки и се върна обратно, за да ги огледа отблизо в лице. Когато мина покрай детето, обхвана го лудо желание да го сграбчи в прегръдките си и да го отнесе. Той го докосна уж случайно. Малкият извърна глава и погледна недоволно невнимателния минувач. Тогава Паран побягна, засегнат, преследван, наранен от този поглед. Побягна като крадец, обхванат от ужасен страх, че жена му и любовникът й са го видели. Изтича на един дъх до своята бирария и се тръшна задъхан на стола си.
Тази вечер изпи три чашки абсент.
Цели четири месеца сърцето го болеше от тази среща. Всяка нощ ги виждаше тримата, щастливи и спокойни — бащата, майката и детето, как се разхождат по булеварда, преди да се приберат да обядват у дома си. Това ново видение заличаваше старото. Беше нещо друго, някаква нова халюцинация, а също така и нова, друга мъка. Малкият Жорж, неговият малък Жорж, когото беше толкова обичал и целувал някога, сега се губеше в далечното и безвъзвратно изчезнало минало и той виждаше някакъв нов Жорж, сякаш брат на първия, едно момченце с голи до коленете крака, което не го познаваше. Той страдаше ужасно от тази мисъл. Любовта на малкия беше мъртва; никаква връзка не съществуваше вече между тях; детето не беше простряло ръце, когато го видя. Дори го беше изгледало сърдито.
След това малко по малко той отново се успокои; душевните му мъки се уталожиха, картината, която беше видял и която го преследваше по цели нощи, стана неясна, започна да му се мярка все по-рядко. Паран заживя отново почти както всички хора, като всички безделници, които пият бира по мраморните маси и протриват панталоните си по износеното кадифе на канапетата в ресторантите.
Остаря сред дима на лулите, загуби косата си под пламъка на газените лампи, започна да гледа на ежеседмичната баня, на подстригването на косите всеки петнадесет дни и на купуването на нова дреха или шапка като на събития. Когато пристигнеше в бирарията с нова шапка на глава, той се оглеждаше дълго в огледалото, преди да седне, слагаше я и я сваляше по няколко пъти поред, поставяше я по различни начини и запитваше най-сетне приятелката си, касиерката, която го наблюдаваше с любопитство:
— Какво ще кажете, стои ли ми добре?
Два-три пъти в годината отиваше на театър, а лятно време прекарваше понякога вечерите си в едно кафене с оркестър на Шан-з-Елизе. Връщаше се оттам, изпълнен с мелодии, които се въртяха в главата му по няколко седмици и които той тананикаше, седнал пред чаша бира, като тактуваше с крак.
Годините преминаваха бавно, еднообразни и кратки, защото бяха пусти.
Паран не чувствуваше как се плъзгаха край него. Вървеше към смъртта, без да се суети, без да се вълнува, седнал пред една маса в бирарията; единствено голямото огледало, на което облягаше главата си, все по-оголяла с всеки изминат ден, отразяваше опустошенията на времето, което минава и лети, разяждайки хората, клетите хора.
Сега вече съвсем рядко мислеше за ужасната драма, която бе разбила живота му, тъй като от онази страшна вечер бяха изминали двадесет години.