Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

— Мисля, че ти още от самото начало беше права, като казваше, че работел. Че се занимавал с някакъв служебен въпрос, но по една или друга причина го криел и от теб, и от нас. Възможно е например продължително време да е следял някого и същият този в отчаянието си да го е убил. Но лично аз не поддържам тази версия.

Колберг направи кратка пауза.

— Оке умееше добре да следи. Това го забавляваше.

— Зная — отвърна тя.

— Може да се следи по два начина — продължи Колберг. — Единият е да вървиш след някого колкото се може по-незабележимо, за да узнаеш какво прави, другият е да го следваш открито, та да го доведеш до отчаяние, да го накараш да стори нещо необмислено или пък да се издаде по някакъв друг начин. Стенстрьом владееше и двата метода по-добре от когото и да било.

— Друг някой поддържа ли тази версия? — попита Оса Торел.

— Да. Поне Бек и Меландер. — Почеса се по тила и добави: — В нея има и доста слаби места, но сега няма защо да се спираме на тях.

Тя кимна.

— Какво искаш да знаеш?

— И аз самият не мога да кажа точно. Просто трябва да се опитаме да налучкаме нещо. Не съм сигурен дали правилно съм разбрал всичко, което ми каза. Какво например имаше пред вид с това, че напоследък носел пистолета със себе си, защото му било забавно? Това „напоследък“.

— Преди повече от четири години, когато го срещнах, той все още си беше хлапе — започна тя спокойно.

— В какъв смисъл?

— Ами такъв един срамежлив и държането му детско. Когато преди три седмици го убиха, вече беше станал мъж. Но това развитие той претърпя не толкова в службата, при теб и Бек, а тук в къщи. Първия път, когато бяхме заедно, оттатък в онази стая с леглото, последното, което сне от себе си, беше пистолетът.

Колберг вдигна леко учудено вежди.

— Без да си свали ризата — обясни тя. — А пистолета остави върху нощното шкафче. Останах като гръмната. Честно казано, още не знаех, че е полицай, и наистина се питах що за луд съм приела в леглото си.

Тя го погледна сериозно.

— Не мога да кажа, че се влюбихме един в друг още тогава, но после да. А сетне разбрах. Оке беше само на двадесет и пет, а аз едва бях навършила двадесет. Но ако някой от нас трябваше да се нарече възрастен или поне по-разумен, то това бях аз. Той постоянно ходеше с пистолет, защото си мислеше, че така е по-мъжествен. Както вече казах, беше още дете и страшно го забавляваше да ме гледа как лежа гола и му се чудя, като обикаля по риза и кобур под мишницата. Той скоро надмогна това, но то вече се беше превърнало в навик. Пък и се интересуваше от оръжия…

Тя прекъсна мисълта си и рече:

— Смел ли си — физически, искам да кажа?

— Не особено.

— Оке беше физически страхлив, въпреки че правеше всичко, за да го превъзмогне. Пистолетът му даваше чувство на сигурност.