Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
— Моята стара книга — рече той.
— Че вземи си я де! — отвърна тя.
— Не. Дадох я на Оке преди няколко години.
— Така ли? Значи, все пак не я е откраднал.
Той продължи да прелиства страниците, като усилено мислеше какво да каже или да стори. Тук-таме беше подчертавал. На две места видя бележки, написани с химикал. И двата пъти под една и съща глава „Садистични убийства“.
„Убиецът (садистът) често пъти е импотентен и деянието му се явява нечовешко средство за постигане на сексуално задоволяване.“
Някой, вероятно Стенстрьом, беше подчертал това изречение. Отстрани беше сложил две удивителни и написал думите „или обратно“.
Малко по-долу, на същата страница, в пасажа, който започваше с изречението „При случай на садистично убийство жертвата може да е била убита“, беше подчертал две от точките: „4) след акта, за да не обади на полицията“ и „5) в резултат на шок“.
В полето стоеше написан следният коментар: 6) за да премахне жертвата, но това садистично убийство ли е?
— Оса — обърна се Колберг към нея.
— Да, какво има?
— Знаеш ли кога Оке е написал това?
Тя се приближи, хвърли бърз поглед върху книгата и отвърна:
— Нямам понятие.
— Оса — повтори той настоятелно.
Тя натисна недопушената цигара в препълнения пепелник и спря до масата със скръстени ръце.
— Да? Какво, по дяволите, има?
Колберг я огледа внимателно. Изглеждаше наистина дребна и хилава. Днес си беше сложила синя риза с къс ръкав, извадена върху панталона вместо познатата му вече плетена блуза. Кожата по ръцете и беше настръхнала и макар ризата да висеше свободно нагъната върху слабото тяло, зърната на гърдите й все пак ясно се очертаваха под плата като изпъкнали връхчета.
— Седни — рече той.
Тя вдигна рамене, взе си нова цигара и се упъти към вратата на спалнята, като въртеше запалката в ръцете си.
— Седни! — изрева Колберг.
Тя се сепна и го погледна. Големите й кафяви очи блеснаха насреща му едва ли не с омраза. Но все пак отиде и седна на креслото срещу него. С изпънат гръб и ръце върху бедрата. В дясната си ръка стискаше запалката, а в лявата — още незапалената цигара.
— Хайде да сложим картите на масата — предложи Колберг и погледна неловко към кафявия плик до себе си, като мислено се разкая за глупавата фраза, която изтърси.
— Чудесно — съгласи се тя с кристалночист глас. — Само дето нямам карти за слагане.
— Аз обаче имам.
— Така ли?
— Миналия път, когато дойдохме, ние не бяхме напълно искрени с теб.
Тя смръщи гъстите си тъмни вежди.
— По какъв начин?
— По много начини. Но първо искам да те попитам нещо: знаеш ли какво е правел Оке в този автобус?
— Не, не, не и още веднъж не. Нямам понятие.
— Защото и ние нямаме понятие — обясни Колберг.
Направи кратка пауза. Пое си дълбоко дъх и рече:
— Оке те е лъгал.
Реакцията не закъсня. Очите й блеснаха. Тя сви ръцете в юмрук и смачка цигарата между пръстите си. Тютюнът се пръсна по дрехите й.
— Как смееш да ми говориш така — рече тя.
— Казвам го, защото е истина. Оке не беше на работа нито в понеделник, когато го убиха, нито предната събота. През целия октомври и първите две седмици на ноември той е бил изключително свободен.
Тя го зяпна, без да отговори.
— И това е факт — продължи Колберг. — Другото, което искам да зная, е следното: винаги ли носеше пистолета със себе си извън работа?
Мина известно време, докато му отговори.
— Върви по дяволите и не ме мъчи с вашите методи на разпит! Защо не дойде да ме разпитва самият Мартин Бек? Големият следовател?
Колберг захапа долната си устна.
— Много ли плака? — попита той.
— Не. Не съм такава.
— Е, отговори, по дяволите! Трябва да си помогнем един на друг.
— В какво?
— В залавянето на онзи, които уби него и другите.
— Защо?
Тя помълча за миг. Сетне рече тихо, тъй тихо, че едва я чу:
— Отмъщение. Точно така. Ще отмъстя.
— Носеше ли обикновено пистолета със себе си?
— Да, често.
— Защо?
— Защо не? Оказа се, както виждаш, че е имал нужда от него, нали?
Колберг не отговори.
— Макар че не му помогна — добави тя.
Колберг продължаваше да мълчи.
— Аз го обичах.
Гласът й прозвуча ясно и трезво. Очите й фиксираха някаква точка зад Колберг.
— Оса?
— Да.
— Казваш, че често отсъствувал от къщи. Нито ти, нито ние знаем с какво се е занимавал. Не допускаш ли, че може да е имал друга? Искам да кажа, любовница?
— Не.
— Не допускаш, така ли?