Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Тя кимна.

— Кога?

Оса Торел нервно захапа устни.

— Преди около три месеца — отговори тя.

— Предполагам, че той ги е правил?

— Разбира се. Той има… имаше всякакви фотографски принадлежности. Самоснимачка, статив и какво ли не още.

— Защо му бяха тези снимки?

Все още изчервена и потна, но вече с малко по-уверен глас, тя отговори:

— Беше ни забавно.

— А защо ги е държал в бюрото си?

Колберг направи кратка пауза.

— Питам те, защото в кабинета му нямаше никакви лични вещи — обясни той. — Само тези снимки.

Продължително мълчание. Най-после тя бавно поклати глава и отговори:

— Не. Не зная.

Време е да сменя темата, помисли си Колберг и попита:

— Винаги ли носеше пистолет със себе си?

— Почти.

— Защо?

— Харесваше му. Поне напоследък. Обичаше да се занимава с оръжие.

Тя млъкна, сякаш обмисляше нещо. Изведнъж стана и с бързи крачки излезе от стаята. Видя я как прекоси коридора и отиде до леглото в спалнята. В горния му край лежаха две смачкани възглавници. Тя пъхна ръка под едната и колебливо се обади:

— Имам тук една играчка… един пистолет…

Относителната пълнота на Колберг, както и флегматичният му вид създаваха представа, която можеше да заблуди много хора по един или друг начин. Всъщност притежаваше отлична физика и учудващо бърза реакция.

И докато Оса Торел все още стоеше леко надвесена над леглото, той вече измъкна оръжието от ръцете й.

— Това не е пистолет — обясни той, — а американски револвер. Колт четиридесет и пет с дълга цев. Казва се „Peacemaker“3 колкото и странно да ти звучи. Освен това е зареден. И без предпазител.

— Като че ли не знаех — измърмори тя.

Той дръпна барабана и измъкна патроните.

— Пък и с дум-дум патрони отгоре на всичко — забеляза той. — Това дори и в Америка е забранено. Най-опасното нещо, което може да се купи. С него прекрасно можеш да убиеш и слон. Ако от пет метра разстояние стреляш по човек, куршумът ще отвори рана колкото супена чиния и ще отхвърли тялото на десет метра. Откъде, по дяволите, го имаш?

Тя вдигна объркано рамене.

— На Оке е. Винаги го е имал.

— Къде? В леглото?

Оса поклати глава и отвърна тихо:

— Не, не. Аз го… сега…

Колберг пъхна патроните в джоба си, насочи цевта към пода и натисна спусъка. Щракането отекна в тишината на стаята.

— Спусъкът му освен това е изпилен — допълни той. — За да стане по-чувствителен и бърз. Крайно опасно нещо. По-лошо от заредена граната. Трябвало ти е само да се завъртиш в съня и…

Той млъкна.

— Напоследък не съм спала много — отвърна тя.

— Хм — рече Колберг на себе си. — Трябва да го е укрил при някоя акция. Просто го е задигнал.

Огледа големия тежък револвер и го премери в ръката си. Сетне обърна очи към дясната й китка. Беше нежна като на дете.

— Да, разбирам го — говореше той на себе си. — Щом човек е запален по оръжие… — Изведнъж повиши глас и закрещя: — Но аз не съм! Аз мразя такива работи! Разбираш ли? Мразя! Това е гадост, която не би трябвало да съществува. Не бива да има оръжия. А че все още се произвеждат и всякакви хора ги държат по гардеробите и чекмеджетата си или пък ходят с тях по улиците, показва само, че цялата система е грешна и извратена. Разбираш ли? Някой гад печели пари от производството и продажбата им, тъй както други печелят от фабрики за наркотици и опасни хапчета. Разбираш ли?