Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
— Повече не знаеш ли? Имам пред вид за момчето?
Нурдин се замисли и рече:
— Смеел се е. Някак силно.
Лицето на мъжа веднага просветна.
— О, сега мисля, че знам кого имаш пред вид. Той се смееше така.
Дике отвори уста и издаде пронизителен звук, рязък и писклив като крясъка на бекас.
За Нурдин това дойде съвсем изневиделица и му бяха нужни няколко секунди, за да се опомни. После кимна бавно.
— Може би.
— Да-да — настоя Дике, — сега знам за кого мислиш. Ниско мургаво момче.
Нурдин изчакваше.
— Идвал е четири или пет пъти. А може и повече. Но името му не знам. Дойде с някакъв испанец, който искаше да ми продава части. Идва няколко пъти, но аз не купих.
— Защо не купи?
— Много евтини. Сигурно крадени.
— Как се казваше испанецът?
Дике вдигна рамене.
— Не зная. Пако, Пабло, Паквито или нещо подобно.
— Каква кола имаше?
— Хубава машина. „Волво Амазон“. Бяла.
— А онзи мъж с особения смях?
— Не зная. Той само го придружаваше. Изглежда, беше пил. Но колата я караше другият.
— И той ли беше испанец?
— Не вярвам. По-скоро швед. Но не съм сигурен.
— Преди колко време дойде? Или по-точно: кога за последен път дойде? — поправи се Нурдин. Дали го каза правилно?
— Преди три седмици. Или може би две. Не помня точно.
— Виждал ли си го оттогава този испанец? Пако или как му беше името?
— Не. Мисля, че щеше да се връща в Испания. Имаше нужда от пари, затова искаше да ми продава частите. Така поне твърдеше.
Нурдин отново се замисли.
— Казваш, че изглеждал пиян. Възможно ли е да е бил под въздействието на наркотик?
Вдигане на рамене.
— Не зная. Мисля, че беше пил. Но да е наркоман? Може. Нали почти всички тук са такива. Седят си в бърлогите, когато не обикалят да крадат. Не съм ли прав?
— И нямаш понятие как се казва или как му викат?
— Не. Но на няколко пъти с тях в колата имаше и едно момиче. Може би негова приятелка. Едно такова високо, с дълги руси коси.
— А как се казва?
— Не зная. Но й викат…
— Как? Как й викат?
— Мисля, че Русата Малин.
— Откъде знаеш това?
— Виждал съм я и по-рано. В града.
— Къде в града?
— В закусвалнята на Тегнергатан. Близо до Свеавеген, където ходят всички чужденци. Тя е шведка.
— Русата Малин?
— Да.
Нурдин не намираше какво повече да го пита. Погледна замислено зелената кола и рече:
— Пожелавам ти леко пътуване.
Дике му отвърна със заразителна усмивка:
— Няма да има проблеми.
— Кога ще се върнеш?
— Никога.
— Никога ли?
— Не. Швеция лоша страна. Стокхолм лош град. Само насилие, наркотици, крадци, алкохол.
Нурдин мълчеше. За последното, общо взето, беше съгласен с него.
— Отвратително — обобщи швейцарецът. — Но тук чужденец печели лесно. Всичко друго ужасно. Живея с още трима в една стая. Плащам четиристотин крони на месец. Чисто изнудване. Свинщина. Защото няма жилища. Само богаташи и престъпници могат да ходят на ресторант. Спестих пари. Отивам си. Ще отворя малка работилница и ще се оженя.
— Имаш ли си приятелки тук?
— Шведски момичета нищо не струват. Може студенти и някои други да срещат добри момичета, но обикновен работник среща само един сорт. Такива като Русата Малин.
— Какъв сорт?
— Курви.
— Искаш да кажеш, че не ти се плаща за момиче?
Хорст Дике се позамисли.
— Много го правят гратис, и пак са си курви. Гратискурви.
Нурдин поклати глава.
— Ти си видял само Стокхолм, Хорст. Стокхолм не е цяла Швеция.
— Останалото по-добро ли е?
Нурдин закима убедително. Сетне пак попита:
— Не можеш ли да си спомниш нещо повече за онова момче?
— Не. Само това, че се смееше така.
Дике отвори уста и отново издаде онзи пронизителен звук, рязък и писклив.
Нурдин кимна и тръгна.
Под близката лампа се спря и извади бележника си.
— Русата Малин — измърмори той под носа си. — Бърлоги. Гратискурви. Ама че професия съм си избрал.
Но какво съм виновен аз, мислеше си той. Баща ми ме накара.
Срещу него се зададе някакъв мъж. Нурдин вдигна ловджийската си шапка, която снегът отново бе успял да покрие, и попита:
— Извинете, можете ли…
Мъжът му хвърли бърз подозрителен поглед и ускори крачка.
— … да ми кажете как да стигна до спирката на метрото? — плахо довърши Нурдин, останал сам сред падащия мокър сняг.
Отново поклати глава и написа няколко думи в отворения тефтер.
Пабло или Пако. Бял „Амазон“. Закусвалня на Тегнергатан-Свеавеген. Смехът. Русата Малин. Гратискурва.