Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— И вкусът ти е същият.
— Не съм същата. Нищо не е същото. — Тя се отскубна от него и хукна надолу по стълбите, които водеха към плажа.
Изглежда, не можеше да си поеме достатъчно въздух. Благоуханната вечер внезапно предателски й бе обърнала гръб и сега кожата й настръхна от хладния въздух. От гняв е — искаше да повярва, че гняв е онова, което свиваше стомаха й и разплакваше очите й. Но знаеше, че виновник е нуждата, и го мразеше, задето бе върнал към живот отдавна мъртвата искра.
Когато я настигна, тя бе сигурна, че ще се нахвърли със зъби и юмруци върху него. Но незнайно как ръцете й се озоваха около врата му, а устата й потърси неговата.
— Мразя те, задето ми причиняваш това. Господи, колко те мразя!
— Не ми пука. — Той дръпна главата й назад и се нахвърли обезумял върху устните й. И откри, че всичко е все още там — живецът, силата, страстта. През главата му мина дивата, отчаяна мисъл да я завлече в храстите и да се гмурне в горещината, която се излъчваше на вълни от тялото й.
— Знам, че е така. — И точно от това я болеше, като стара рана, която пулсира под уж заздравелия белег. — Но на мен ми пука.
Тя се отскубна и вдигна ръце пред себе си, сякаш да го спре, ако повторно понечи да я прегърне. Положи неимоверни усилия да успокои дишането си, да устои на безразсъдния, непреодолим пламък в очите му.
— Искаше да докажеш, че все още си в състояние да запалиш искрата между нас. — Тя притисна стомаха си с трепереща ръка. — Е, доказа го. Но онова, което ще направим или няма да направим по този повод, е въпрос на мой избор, Матю. А аз не съм готова да избирам.
— Искам те, Тейт. Искаш да го кажа ли? — Той пристъпи напред, но не я докосна. — Искаш да ти кажа, че не мога да спя нощем, защото мисля за теб?
Думите, грубият му, нетърпелив тон се завъртяха като вихрушка в главата й, препуснаха в кръвта й.
— Може и да искам, но това не променя факта, че ще се възползвам от всичкото време, което ми е необходимо, за да реша. Някога бих отишла навсякъде, бих направила всичко за тебе, Матю. Някога. Каквото правя сега, го правя за себе си.
Той пъхна напрегнатите си ръце в джобовете.
— Звучи справедливо. Защото този път всичко, което аз правя, го правя за себе си.
— Този път? — Тя се изсмя и прекара пръсти през разбърканата си коса. — От моя гледна точка разлика няма.
— Значи си наясно с какво си имаш работа.
— Не съм съвсем сигурна — каза уморено тя. — Ти ми играеш номера, Матю. Вече не знам кое е истинско и кое само сянка.
— Това е истинско. — Той я хвана за тила и я повдигна на пръсти, докато устните им не се срещнаха.
— Да, това е истинско. — Тя се освободи от него и си пое дъх. — Сега искам да се връщаме, Матю. Утре сутрин започваме рано.
Тейт наистина нямаше нищо против начина, по който се оформиха екипите — баща й работеше с Лару, а тя и Матю съставляваха втория екип. Двамата винаги бяха работили добре под вода. След първото гмуркане тя осъзна, че все още притежават естествената и инстинктивна връзка и ритъм, които им бяха помагали и преди.
Електронното оборудване бе най-ефикасният метод за засичането на „Изабела“, но Тейт бе благодарна, че има възможността да се гмурка, да търси с очите и ръцете си, както бе свикнала да прави.
Часовете, прекарани в разравяне на пясъка, не я отегчаваха. Нито пък изнасянето на късове конгломерат към повърхността, където майка й и Бък щяха да ги разтрошат на дребни парчета. Що се отнасяше до нея, тя се бе върнала у дома си, сред рибите, които й бяха както публика, така и другари в игрите. Очите й се радваха на всяка изваяна скулптура от корал. Дори разочарованието бе част от цялото. Ръждясала верига или някоя кутийка от газирана вода превръщаха забързания пулс в тиха въздишка. Но всичко това бе част от лова.
А там беше и Матю, винаги подръка, когато й се приискаше да сподели някоя дребна радост. Градинка от морски растения, някой намръщен костур, чийто обяд бяха смутили, ярката сребърна светкавица на профучаваща наблизо риба. И ако той проявяваше склонност да я докосва малко по-често от уместното, тя си казваше, че е по-добре да се наслаждава на допира му.
Ако бе достатъчно силна да устои на едно упорито съблазняване, значи със сигурност бе достатъчно силна, за да устои на романтичните чувства.
Дните се превръщаха в седмици, но тя не губеше надежда. Времето, прекарано тук, задоволяваше една нужда, която Тейт не бе предполагала, че носи в сърцето си — нуждата да се върне към морето, което обичаше, но не в ролята си на учен, на обективен наблюдател, обучен да събира информация. А като жена, която се наслаждава на свободата си и на компанията на мъж, който пали въображението й.