Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Според прогнозата времето ще се задържи така през цялата седмица — каза тя, колкото да подхване разговора.
— Знам. Все още не си слагаш червило. — Когато тя инстинктивно прокара език по устните си, на Матю му се наложи да успокоява неравномерния пулс на сърцето си. — Жалко, че повечето жени не осъзнават колко изкушаващи са неначервените устни. Особено когато се цупят.
Тя нарочно отпусна своите.
— Ще се наслаждавам на мисълта, че през следващите няколко часа неначервените ми устни ще те подлудяват.
Тейт насочи вниманието си към Нейвис. Планинският конус бе обвит в облаци, които се открояваха на фона на ясното синьо на небето. Много по-ниско белият бряг се разстилаше в съседство със спокойното море. Пясъкът бе нашарен от хора, пъстри чадъри и шезлонги. Един новак в сърфа полагаше безполезни усилия да запази равновесие върху вълните. Когато нещастникът за пореден път падна във водата, Тейт се засмя.
— Лоша работа. — Тя вдигна вежда и погледна Матю. — Опитвал ли си някога?
— Не.
— Аз пък да. Изисква дяволски много упражнения. Тъкмо си мислиш, че си му хванал цаката, когато отново губиш равновесие и потъваш. Но уловиш ли вятъра, е направо страхотно.
— По-хубаво от гмуркането?
— Не. — Тя все още се усмихваше, загледана в младия мъж, който полагаше неимоверни усилия да се качи на дъската. — Нищо не е по-хубаво от гмуркането.
— Нещата тук доста са се променили.
— Виждам. — Тя изчака, докато Матю насочваше лодката към пристана, после хвърли въжето на един служител от персонала на курортния комплекс. — Когато за последен път бяхме тук, дори не предполагах, че възнамеряват да строят. — Матю й предложи ръка, тя я пое и скочи на кея. — А сега изглежда така, сякаш е било тук открай време.
— Нейвис вече не е тайното местенце, което беше преди. — Докато вървяха по кея към плажа, той я придържаше за лакътя.
Покрити с камък алеи се виеха сред тучни градини и вълнисти зелени морави, които приютяваха симпатични двуетажни бунгала. Те отминаха ресторанта край басейна и се насочиха към мраморните стъпала, които водеха към основната сграда.
Тейт хвърли поглед през рамо.
— Няма ли да вечеряме тук?
— Край басейна предлагат само лека храна. Ресторантът вътре има тераса. — Той поведе Тейт към бюрото за резервации и каза на една жена, облечена в ярка риза, като останалите от обслужващия персонал, която му се усмихна широко. — Ласитър.
— Да, сър. Обадихте се за маса на терасата.
— Точно така. Обадих се предварително — каза той на Тейт, когато тя го погледна намръщено. Навъсената й физиономия стана още по-мрачна, когато той й издърпа стола. Ако не я лъжеше паметта, маниерите му се бяха подобрили значително. — Ще можеш ли да се справиш с малко шампанско? — промърмори той и се наведе, така че дъхът му я погъделичка по ухото.
— Разбира се, но…
Той поръча една бутилка още преди да заеме мястото си срещу нея.
— Хубава гледка.
— Да. — Тя отмести очи от лицето му и погледна към градините, които се простираха до морето.
— Разкажи ми за последните осем години, Тейт.
— Защо?
— Защото искам да знам. — Защото имаше нужда да узнае. — Да кажем, че така ще запълним част от празнините.
— Учих доста — започна тя. — Повече от първоначалните ми очаквания. Сигурно съм си мислила, че знам много, когато започвах. Но се оказа, че знам съвсем малко. Първите няколко месеца… — Първите няколко месеца беше изгубена, нещастна и той толкова й липсваше. — Първите няколко месеца трябваше да се адаптирам — завърши предпазливо тя.
— Но си наваксала доста бързо.
— Така изглежда. — „Успокой се — заповяда си тя, — обърни се към него и му се усмихни.“ — Харесваха ми ежедневните занимания, установения ред. И наистина исках да науча много.
Тя погледна настрани, когато сервитьорката донесе шампанското и показа етикета му.
— Дамата да го опита — нареди Матю.
Сервитьорката любезно отвори бутилката и отсипа една глътка в кристалната чаша на Тейт.
— Чудесно е — промърмори Тейт с пълното съзнание, че очите на Матю не изпускат нито за секунда от поглед лицето й.
Когато чашите им бяха напълнени, тя отново понечи да отпие, но той докосна с пръст китката й, после леко чукна чашата си в нейната.
— За следващата страница — каза той и се усмихна.
— Добре. — Тя бе голяма жена, напомни си Тейт. С опит. Знаеше всички защитни тактики, необходими да устои на един мъж. Дори на такъв като Матю.