Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Предполага се, че сега трябва да ми се хвърлиш на врата — каза й той с дяволита усмивка, която говореше повече за триумф, отколкото за веселие, щом изплуваха. — Точно това направи преди осем години.
— Сега съм далеч по-преситена — отвърна тя, но се засмя и оправда надеждите му, като обви ръце около врата му. — Тя е, Матю. Сигурна съм.
— Да, тя е. — Беше го почувствал, беше го усетил, сякаш бе видял непокътнатата „Изабела“ с вдигнати флагове, като в съня си. — Сега е наша. — Остана му време само колкото да й залепи една кратка целувка, преди останалите да завикат към тях. — По-добре да им съобщим новината. Не си забравила как се работи със смукача, нали?
Устните й още пламтяха от допира с неговите.
— Нищо не съм забравила.
Онова, което последва, им бе толкова познато. Гмуркане, разравяне, събиране. На борда на „Русалка“ Бък и Марла разтрошаваха конгломерата, а Тейт проучваше и вписваше в каталога всяка находка — от златното копче с вградена розова перла до златния слитък с дължина трийсет сантиметра. Всичко биваше добросъвестно маркирано, скицирано, фотографирано и накрая вкарано в преносимия й компютър.
Съхранението на находките вкара в употреба образованието и опита на Тейт. Тя знаеше, че в доста плиткото Карибско море потъналите кораби не само загниват, но понасят допълнителни щети от бурите и действието на вълните.
Знаеше също така, че историята на кораба може да бъде разчетена по повредите, които е претърпял.
Този път щеше да се погрижи всяко късче, извадено от дъното, да бъде защитено по най-добрия начин. Чувстваше, че това е нейната отговорност — към миналото и към бъдещето.
Малките крехки артефакти поставяше в буркани, пълни с вода, която ги предпазваше от изсъхване. По-големите биваха фотографирани и скицирани под вода, после ги складираха на морското дъно. Бе подпълнила с мек материал кутиите за чупливите находки, като тънкостенните бутилки, които се надяваше да намерят. Мостри от дървесината щяха да бъдат поставени в специална баня, която да ги предпази от деформиране в малкия резервоар, който бе пригодила на палубата.
Тейт назначи Марла на поста помощник-химик. Работеха заедно, като дъщерята даваше указания на майката. Дори тези артефакти, които не се поддаваха на химически промени, бяха накисвани в прясна вода и след това изсушавани внимателно. Марла старателно запечатваше всичко с восък. Само златото и среброто не се нуждаеха от специално отношение.
Макар да отнемаше голяма част от времето им, работата и за секунда не се стори на Тейт отегчителна. Точно това й бе липсвало и по това бе копняла на борда на „Номад“. Близкият и естествен контакт, изненадата, която носеше той. Всеки шип и пирон бе ключ към миналото и подарък от него.
Обозначителната маркировка по гюлетата подкрепяше надеждата им, че са попаднали на „Изабела“. Тейт добави в дневника си цялата информация, с която разполагаше за кораба, за последното му пътуване, за товара и гибелта му. Ревностно проверяваше и препроверяваше товарителниците, сравнявайки съдържанието им с всяко ново откритие.
Междувременно смукачът бе разчистил достатъчно от утаечния слой по дъното, така че потрошеният корпус най-после се разкри пред очите им. Те разкопаваха. Тя рисуваше. Кофи, пълни с конгломерат, непрекъснато биваха изтегляни към повърхността. Сонарът на Матю улови баластните камъни преди да ги видят с очите си и да ги пипнат с ръце. Докато Тейт работеше под и над палубата на „Ново приключение“, баща й и Лару старателно търсеха артефакти сред баласта.
— Слънчице? — Главата на Марла се показа на вратата. — Защо не си починеш малко? Аз свърших с восъка.
— Не, добре съм. — Тейт продължи да добавя детайли към скицата си на комплект черни кехлибарени мъниста от молитвена броеница. — Темпото е толкова бързо, че направо не мога да повярвам. Минаха две седмици, а непрекъснато намираме нови неща. Погледни това, мамо. Виж само детайлите върху разпятието.
— Почистила си го. Можех и аз да го направя.
— Знам, но нямах търпение.
Марла се наведе очарована над рамото на дъщеря си и прокара пръст по релефното сребърно изображение на разпънатия Христос.
— Зашеметяващо, наистина. Виждат се дори жилите по ръцете и краката му, можеш да преброиш раните до една.
— Твърде изящно е, за да е принадлежало на някой прислужник. Виждаш колко е точен рисунъкът, а изработката е първокласна. Не е дамско — замисли се тя. — Принадлежало е на мъж. На някой от офицерите навярно, или на богат свещеник, който се е връщал в Куба. Чудя се дали го е държал в ръцете си и се е молил, докато корабът е потъвал.