Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
Огледах просторния като пещера ресторант. Масите бяха покрити с позлатени покривки, на които имаше бутилки водка, кофи с шампанско и подноси с планини от храна, а гостите се трудеха здравата да напъхат всичко това там, където му е мястото. Бандата в момента свиреше „От Русия с любов“, което си беше малко шантаво.
Стената зад сцената се издигаше на около шест метра — цели два етажа — и сега забелязах, че в центъра й, под тавана има голямо огледало, което отразяваше кристалните полилеи. Бях сигурен, че е огледално стъкло, през което някой може да наблюдава цялото заведение долу. Може би там беше кабинетът на Борис, така че махнах с ръка.
На сцената излязоха три певици — всичките високи, руси естествено, красиви, облечени в тесни рокли с метални пайети, които сигурно можеха да спрат куршум от „Магнум 357“. Пееха нещо на английски за руски кокичета, което ми се стори странно, и ми трябваше известно време, докато си дам сметка, че всъщност става дума за „руски момичета“. На Кейт това място определено щеше да й хареса.
Сигурно вниманието ми бе насочено изцяло към кокичетата, защото не видях кога метрдотелът се е върнал.
— Благодаря, че изчакахте — каза възпитано.
— Мисля, че идеята беше моя.
Беше ми довел един възедър младеж — късо подстриган блондин със сурово лице и обемист костюм, който едва ставаше на тялото му на щангист.
— Това е Виктор. Той ще ви отведе при господин Корсаков.
Бих се ръкувал с Виктор, но ръката ми трябваше, така че казах „спасибо“ с ударението и изговора на Вероника, но няколко октави по-ниско.
Последвах Виктор през пълния ресторант — беше си като да следваш парен локомотив през цветна леха.
Водачът ми раздели червената завеса с масивното си туловище и се озовах в коридор, който водеше към стоманена врата. Виктор я отключи и влязохме в малка гола стая с два стола, друга стоманена врата на отсрещната стена и асансьор. Единственото друго нещо беше камерата на тавана, която се въртеше на 360 градуса.
Виктор използва друг ключ за вратата на асансьора и ми даде знак да вляза. Предположих, че другата стоманена врата води към стълбище, и забелязах, че тя също е заключена.
И тъй, ако бях Асад Халил… щях да избера друго място, на което да видя сметката на Борис.
Докато се изкачвахме, попитах Виктор:
— Та ти си майсторът сладкар, така ли?
Той продължи да гледа право напред, но се усмихна. Малко хумор помага за прехвърляне на мост над пропастта. Освен това явно разбираше английски.
Вратата на асансьора се отвори към антре, подобно на онова долу, отново с камера, но с още една стоманена врата — този път с кръгла шпионка и масивно резе, каквито можете да видите на затворническите килии.
Виктор натисна едно копче и след секунди резето изстърга и вратата се отвори.
— Радвам се да ви видя жив — каза Борис.
— И аз вас — отвърнах.
38
Борис ми посочи един огромен тапициран фотьойл и се настани в друг такъв срещу него. Беше с черен европейски костюм и копринена риза с разкопчана яка. Подобно на мен, носеше „Ролекс“, но подозирам, че неговият струваше повече от четиридесет долара. Все още изглеждаше в прилична форма, но не бе така жилав и корав, какъвто го помнех.
Виктор остана в стаята и прие поръчката за питие на шефа си — бутилка ледена водка.
Борис наля в две кристални чаши, вдигна своята и каза:
— Здраве.
— Наздоровье — отговорих аз, което май означава „здраве“ — или може би „обичам те“?
Така или иначе, водката, чийто етикет бе изписан на кирилица, се хлъзна добре по гърлото.
Борис ме чакаше да кажа нещо — като например защо съм тук, — но аз обичам да прекарвам няколко минути в приятелско мълчание, което понякога изважда другия от равновесие и го кара да си мисли, че има необявено посещение от ченге. Пък и Виктор все още бе тук и Борис трябваше да му каже да се махне. Борис обаче беше от хладнокръвните и мълчанието не го обезпокои. Отпи от водката си и запали цигара, още беше на „Марлборо“, без да ме пита дали нямам нещо против и без да ми предложи.
Точно като онзи виц за двамата руснаци, които отиват в бар, поръчват си бутилка водка, сядат и пият цял час, без да проронят нито дума. Накрая единият казва:
„Хубава водка“ а другият отговаря: „Да пиеш ли си дошъл, или да дрънкаш глупости?“
Огледах просторната стая без прозорци, която приличаше по-скоро на дневна, отколкото на офис. Паркетът бе застлан с ориенталски килими и цялото помещение беше пълно с мешавица от руски предмети — може би антики — като икони, фаянсова печка, сребърен самовар, рисувани мебели и купища дрънкулки. Изглеждаше много уютно, точно като дневната на баба, стига баба ви да се нарича Светлана.