Последният скок на лъва

Пъхнах една от снимките на Асад Халил в джоба на сакото, излязох от апартамента и отидох до товарния асансьор, който се намираше в другия край на 34-ти етаж. Всички други асансьори спираха във фоайето и трябваше да минеш през него, за да стигнеш до асансьора за гаража. Товарният обаче беше един вид експресен и от съображения за сигурност трябваше да поискаш ключа за него — което вече бях направил.

Детективите, огледали сградата преди връщането ми у дома, сигурно се бяха сетили, че товарният асансьор може да се използва за измъкване, но дори да беше така, не ме смятаха за потенциален беглец. В края на краищата бях техен колега, поставен под охрана, а не под домашен арест. Поне засега.

Вратата се отвори, влязох в голямата кабина и натиснах копчето за гаража. Асансьорът подмина фоайето и продължи към подземието, където идваха доставките.

Спря в гаража и слязох. Дотук добре.

Или пък бях попаднал в капан в гаража и изходът се наблюдаваше от екипа на улицата? Естествено, не можех да изляза пеша по рампата или да изкарам зеления си джип, без да ме спипат. Всъщност, ако работата беше възложена на мен, аз бих сложил наблюдатели тук. А може би наблюдател имаше и щяхме да се срещнем всеки момент? Ако нямаше, бях намерил начин да се измъкна от собствения си блок.

Отидох до будката на дежурния пазач. Беше някакъв възрастен господин, когото не познавах. Гледаше телевизия.

— Извинете — казах. — Трябва ми превоз.

Той откъсна вниманието си от телевизора даваха мач на „Метс“ и попита:

— Кой е номерът ви?

— Не — обясних му. — Не искам колата си. Искам превоз.

— Май си сбъркал мястото, пич.

— Ще ти дам петдесетак, ако ме закараш до Шейсет и осма и Лекс. Виж, имам час при проктолог.

Той ме погледна.

— Защо не идеш пеша?

— Хемороиди. Хайде… как се казваш?

— Ърв. Викат ми Гомп обаче.

— Защо?

— Защото така се казвам. Ърв Гомпрехт. И ми викат Гомп.

— Добре, Гомп. Шейсет долара.

— Нямам кола.

— Имаш двеста коли. Избери си някоя. Можеш да слушаш мача по радиото — уверих го.

Гомп ме огледа — копринена риза и тъй нататък — и реши, че съм човек, на когото може да се има доверие. Или мафиот. Така че каза:

— Добре. Но трябва да действаме бързо.

Метнах три двайсетачки на тезгяха, той ги прибра мълниеносно и свали един ключ от дъската.

— Този тип не си е използвал колата от два месеца. Има нужда от раздвижване.

Както и да е, след минута бях на предната седалка на „Лексъс“ седан последен модел, а Гомп караше нагоре по рампата.

— Правя от време на време подобни неща за някои старци, но никой никога не ми е плащал шейсет кинта — призна той.

— Караш ме да се чувствам глупак, Гомп.

— Ти пък. Исках да кажа, че обикновено… хей, кво правиш бе?

— Връзвам си обувките.

— Ааа…