Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
Останах наведен и усетих как колата завива надясно по 72-ра. Изчаках да спрем на светофара на Трето авеню и чак тогава се изправих.
Погледнах в огледалото, но не видях обичайните модели автомобили, използвани от ФАТС. Щеше да е голям майтап Лиза Симс да е в този екип и точно тя да ме спипа. Да бе, наистина голям майтап.
— В блока ли живееш? — попита Гомп.
— Не. На Източна осемдесет и четвърта. — Протегнах ръка. — Том Уолш.
Гомп се здрависа с мен.
— Радвам се да се запознаем, Том.
— Приятелите ми ми викат „Задника“.
— Ъ?
Господи, дано от ФБР да разпитат този тип довечера.
И като взех това предвид, го попитах:
— Да не си ченге? Или от ФБР?
Той реши, че е много забавно.
— Не, от ЦРУ съм.
„Хич не е смешно, Гомп“.
Светна зелено и продължихме по 72-ра, като слушахме мача по радиото.
— От „Метс“ ли си, или от „Янките“? — попита той.
— От „Метс“ — излъгах.
Гомп беше типичен дърт нюйоркчанин с акцента и всичко останало и изведнъж осъзнах, че тези като него намаляват с всяка година и че ми липсват старите времена, когато животът бе по-прост и по-глупав.
След няколко минути стигнахме ъгъла на Лексингтън и 68-а и казах:
— Ще сляза тук.
Гомп отби и спря.
— Имаш ли и друг път нужда от превоз, Том, търси ме в гаража.
— Благодаря. Може би утре. На уролог съм.
Слязох от колата и се спуснах по стъпалата до метрото. Направих справка с картата, използвах картата си за градския транспорт на въртележката и намерих перона си.
За жителите на Манхатън Брайтън Бийч е някъде към Португалия, но влак В пътуваше в тази посока, така че имаше начин да стигна.
Влакът дойде, качих се, после слязох и се качих отново точно преди вратите да се затворят. Бях гледал този номер в един филм. Всъщност един задник, когото следях преди пет години, май също го беше гледал.
Няма да описвам продължителното пътуване под земята, но след по-малко от час се намирах на надземната част от линията, високо над пустошта на Бруклин. Спомних си, че пътувах с тази линия от дома ни в Долен Истсайд до Кони Айланд като хлапе, когато Кони Айланд бе моето вълшебно лятно царство край морето. Спомних си също как прахосвах всичките си пари по стрелбища, въртележки и за хотдог, а накрая трябваше да моля някое ченге да ми даде центове за обратния път.
И до днес не се справям много добре с парите и Джон Кори все така оплесква нещата, но сега ченгето, към което се обръщам при нужда от помощ, е моя милост. Порастването е голяма гадост.
Слязох на Оушън Паркуей и се спуснах по стъпалата към Брайтън Бийч Авеню, което минава под железопътната линия. След всички тези игри на криеница и досадното пътуване с метрото за Борис щеше да е по-добре да е жив и да е в клуба си — или поне в апартамента си, който не беше много далеч оттук. Добрата новина бе, че ако от ФБР ме следяха, все още щяха да са на 68-а улица и да се мъчат да напъхат картите си в четеца на въртележката. А ако беше някой детектив от НЙПУ, със сигурност щях да го забележа.
Не бях идвал в Брайтън Бийч може би от петнайсет години, пък и тогава се бяхме отбивали само няколко пъти с Дик Карнс и едно ченге от руски произход, Иван, който беше роден тук, познаваше района и знаеше езика. От всички интересни етнически анклави в Ню Йорк този е най-интересният и най-малко посещаваният от туристи. Бих казал, че мястото си е съвсем реално, но в него има нещо нереално.
Тръгнах на изток покрай булеварда. Много коли, много хора, много живот на улицата. Някакъв тип продаваше руски черен хайвер на сергия, десетачка за унция. Страхотна цена. Никакви режийни, никакви посредници. И никакви хладилници.
Стигнах до 4-та улица и тръгнах на юг към океана, който дори успявах да надуша оттук.
Хората по улицата изглеждаха добре охранени. Явно в района нямаше глад. Колкото до облеклото… ами, беше интересно. Можеше да се види всичко — от скъпи костюми като моя до фалшиви дизайнерски дрехи и множество възрастни дами, които си бяха донесли одеждите от Родината-матушка. Въпреки мекото време видях неколцина с кожени шапки, а доста от по-старите жени бяха със забрадки. Да не би случайно да бях пропуснал спирката си и да бях слязъл прекалено на изток?
Вече започвах да се чудя дали идеята ми е добра. Искам да кажа, изглеждаше добра, когато ми хрумна в Манхатън. Но сега не бях толкова сигурен.
Първата ми грижа бе, че можех да оплескам една добра следа. Не е страшно да го направиш, когато си вършиш работата и нещата просто загрубеят. Но когато работиш за себе си, ако прецакаш разследването, лайняната буря ще те връхлети с такава сила, че няма да можеш да се изровиш от нея дори с булдозер.