Спомен за светлина

Тя стана и хвана ръката му. Той се обърна към нея.

Тогава тя го целуна.

- Обичам те - каза му. - _Наистина_ си крал. Но ако искаш да отречеш на добрите хора на Андор правото да се защитят, правото да се опълчат в Последната битка… - Очите й грееха, страните й се бяха зачервили. Светлина! Думите му истински я бяха ядосали.

Никога не знаеше със сигурност какво ще каже или направи тя, и това го възбуждаше. Като възбудата при гледане на нощните цветя на Илюминаторите - знаеш, че това, което предстои, ще е красиво, но никога не знаеш каква форма ще добие тази красота.

- Казах, че не отричам правото ти да се бориш.

- Не е само до мен, Ранд. Става дума за всички. Можеш ли да разбереш _това_?

- Мисля, че да.

- Добре. - Елейн се отпусна отново на стола, отпи глътка чай и направи гримаса.

- Лош ли е станал? - попита Ранд.

- Да, но свикнах вече. Все пак не е чак толкова лош.

Ранд отиде при нея и взе чашата от пръстите й. Задържа я за миг, но без да прелее.

- Донесох ти нещо. Забравих да го спомена.

- Чай ли?

- Не, това е просто странично. - Върна й чашата и тя отпи глътка.

Очите й се разшириха.

- _Чудесен_ е. Как го правиш?

- Не го правя аз - отвърна Ранд и седна. - Шарката го прави.

- Но…

- Аз съм тавирен. Разни неща стават около мен, непредсказуеми неща. В началото за дълго имаше равновесие. В един град някой неочаквано ще открие голямо съкровище под стълбите. В следващия, който посетя, хората ще открият, че монетите им са фалшиви, подхвърлени от хитър измамник. Някои хора умираха по ужасни начини. Други се спасяваха по чудо. Смърт и раждания, женитби и раздели. Веднъж видях как птиче перо се понесе от небето, падна с върха надолу в калта и остана така. Следващите десет паднаха по същия начин. Всичко беше случайност. Две страни на хвърлена монета.

- Този чай не е случайност.

- Случайност е - каза Ранд. - Но виждаш ли, в последно време улучвам само едната страна на монетата. На някой друг се пада лошата. Тъмния вкарва ужаси в света, причинява смърт, злини, лудост. Но Шарката… Шарката е равновесие. Тъй че действа, чрез мен, за да осигури другата страна. Колкото по-упорито се труди Тъмния, толкова по-мощен става ефектът около мен.

- Израстващата трева - каза Елейн. - Разкъсващите се облаци. Неразвалената храна…

- Да. - Е, и някои други хитрини помагаха понякога, но за тях премълча. Бръкна в джоба си и извади малка кесия.

- Ако това, което казваш, е истина, тогава на света никога не може да има добро.

- Разбира се, че може - отвърна той.

- Шарката няма ли да го уравновеси?

Ранд се поколеба. Тази линия на разсъждение бе твърде близка до начина, по който бе започнал да мисли преди Драконовата планина - че няма никакъв избор, че животът му е предопределен.

- Докато не сме безразлични, може да има добро - каза Ранд. - Шарката не е свързана с чувствата - нито дори с добро или зло. Тъмния е сила извън нея, влияе й със сила.

А Ранд щеше да сложи край на това. Ако можеше.

- Ето. Подаръка, за който споменах. - Избута кесийката към нея.