Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Въпросът е толкова незначителен, че не си заслужава споровете — казва той с надежда. — Сигурен съм, че можем да уредим всичко без разправии.
Дворецът се издига на брега на езеро и гледа на запад, бризът от водите прави помещенията прохладни. Никея е скромен град сред плодородни хълмове: голямото изобилие от християни, които се изсипаха тук от цялата империя, едва се побира зад градските стени. Дошли са двеста и петдесет епископи, двойно повече свещеници и презвитери плюс техните слуги, придружители, навлеци и багажа, който носят. Единственото помещение, което е достатъчно голямо, за да се провеждат заседанията на събора, е голямата дворцова зала, където дърводелци са издигнали амфитеатрално редици двойни пейки. Сутринта на откриването епископите заемат своите места, разположени от двете страни на залата, като зрителите на хиподрума.
Повечето от тях, особено източните епископи, които току-що са се озовали под негова власт, днес за първи път виждат Константин. Той ги замайва. Когато всички са станали на крака, влиза сам в ярка пурпурна роба. На слънчевата светлина коприната проблясва като вода, докато скъпоценните камъни, зашити към материята, хвърлят цветни петна върху пода. Той пристъпва тържествено надолу по прохода, главата му е сведена, а бузите зачервени от вниманието. Изкачва се на подиума в края на пътеката, където го чака златен курулски стол, какъвто използват магистратите. Обръща лице към епископите и се приближава до стола.
— С ваше позволение?
Те са толкова шокирани, че едва не забравят да измърморят своето съгласие. Никога досега император не ги е питал за каквото и да било. Константин сяда. Епископите също. Евсевий, който е настанен най-близо до дясната ръка на императора, произнася реч, в която благодари на Бог за доброжелателната мъдрост Константинова. Константин произнася реч в отговор. „Освободете се от оковите на споровете — казва им той — и живейте в свободата на законите на мира. Това радва Бог — а на мен доставя удоволствие.“
Очите му се плъзгат из залата, за да се увери, че е разбран. Двеста и петдесет глави смирено се свеждат.
Обаче две седмици по-късно още не са се огънали. За изненада на Константин излиза, че християните са също толкова фалшиви, както всички останали. Събирането им в двореца не ги е накарало да съсредоточат мислите си върху божественото единство: вместо това ги е насочило към отрова и интриги. Нищо не е постигнато.
На залез-слънце се срещаме в спалнята на Константин. Отвъд прозореца вълните на езерото се плискат върху основата на стените, епископите са на една от своите нескончаеми служби — това е единственото време, когато можем да сме сигурни, че никой не подслушва. Дори дворцовите роби са освободени. Само двамата с Крисп сме — единствените хора, на които може да се довери.
Константин нахлува през вратата. Забелязал съм, че винаги я блъска твърде силно — не е свикнал сам да си отваря. Един секретар подтичва след него, понесъл ръкописите на протегнатите си като цепеници ръце.
— Остави ги там — посочва Константин леглото до мен.
Секретарят ги тръшва, покланя се и си тръгва. Константин развива един и започва да мърда устни, опитвайки се да чете. Питам се дали християните нарочно пишат на гръцки — едно изтънчено унижение.
— От църквата в Александрия до господаря Константин, Август, Цезар и тъй нататък, и тъй нататък — започва да чете Константин. — Като се има предвид, че Евстатий, епископ на Антиохия, се събира с проститутки и неморални жени, ние най-сериозно ви умоляваме да анулирате неговия избор, така че да бъде назначен някой праведен и набожен човек… — Той хвърля свитъка обратно върху купчината. — А някъде между тях — можете да сте сигурни в това — има молба от приятелите на Антиохийския епископ, в която настояват да не обръщам внимание на лъжите, които се разпространяват за него, и да накажа неговите клеветници. — Той плъзга ръкописите по леглото към мен. Някои се плъзгат на пода. — Гай, вземи ги.
— Какво да ги правя?
— Изгори ги.
Понечвам да ги вдигна, но Константин ми махва с ръка.
— Не сега. Изчакай епископите да излязат от черква и го направи някъде, където могат да те видят. Искам да разберат, че си губят времето.
Той се тръшва на леглото.
— Какво трябва да направя, за да ги накарам да постигнат съгласие?
Нищо не казвам. Нито една от идеите ми не е от онези, които Константин нарича конструктивни, а освен това е в лошо настроение. След няколко седмици ще започне неговата vicennalia — двайсетата годишнина на неговото управление. Ще има зверове, паради, тържества. По-късно през годината ще отидем в Рим — за първи път, откакто победихме Максентий. Ужасно иска да сложи край на събора дотогава.