Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Пол с удивление забеляза, че това сведение напълно промени мнението на сър Барнет Скетълс относно мистър Бапс и че сър Барнет изпадна в състояние на истинска ярост и отправи гневни погледи към мистър Бапс в другия край на стаята. Той стигна дори дотам, че като разправи на лейди Скетълс за случилото се, прати мистър Бапс по дяволите и заяви, че това било най-великата и възмутителна наглост.
Пол забеляза и нещо друго. След като изпи няколко купички греяно вино, мистър Фидър се развесели. Общо взето, танците бяха много официални, а музиката — тържествена — напомняща малко църковна музика — и след изпитите купички мистър Фидър заяви на мистър Тутс, че възнамерявал да внесе известно оживление в танците. После мистър Фидър започна да танцува по такъв начин, сякаш бе решил да танцува не на шега, а освен това и неусетно да принуди музикантите да засвирят весели мелодии. По-нататък той прояви особена галантност към дамите и докато танцуваше с мис Блимбър, й зашепна — зашепна й! — макар и не толкова тихо, че Пол да не чуе, забележителната строфа:
Пол го чу да повтаря същото на четири млади дами подред. Не без основание мистър Фидър изрази пред мистър Тутс опасенията си, че на другия ден здравата ще си изпати.
Мисис Блимбър бе малко обезпокоена от това, така да се каже, разпуснато поведение и особено от промяната в характера на музиката и с пълно право можеше да се очаква, че включването на някои вулгарни мелодии, изпълнявани по улиците, би могло да засегне лейди Скетълс. Но лейди Скетълс бе така любезна, че помоли мисис Блимбър да не се тревожи за подобно нещо и изслуша обяснението й — как понякога темпераментът на мистър Фидър го докарвал до крайни прояви — с най-голяма учтивост и благовъзпитаност, като добави, че мистър Фидър й правел впечатление на много симпатичен човек с оглед на положението му и че на нея особено много й харесвала скромната му прическа — косата му, както вече бе споменато, достигаше четвърт инч на дължина.
По време на една почивка след танците лейди Скетълс каза на Пол, че очевидно той много обича музиката. Пол отвърна, че наистина е така и че ако и тя самата я обичала, би трябвало да чуе как пее сестра му Флорънс. Лейди Скетълс веднага установи, че умира от желание да изпита това удоволствие. И макар че отначало Флорънс много се смути, когато я накараха да пее пред толкова много хора и най-настойчиво помоли да приемат отказа й, въпреки това, след като Пол я извика и й каза: „Пей, Флой! Моля те! Заради мен, скъпа моя!“, тя веднага отиде до пианото и започна. Когато всички се поотместиха, за да може Пол да вижда добре, и когато я зърна седнала сама, така млада, добра, красива и толкова мила с него и когато чу как в настъпилата тишина се издигна вълнуващият й глас, така чист и нежен — една златиста нишка между него и цялата му обич и щастие в живота, — той извърна лице, за да скрие сълзите си. Не, съвсем не заради това, както им обясни после, когато го заговориха, че песента била много печална и тъжна, а просто от умиление.
Те всички обикнаха Флорънс! Как би могло да бъде другояче! Пол предварително бе убеден, че трябва да я обикнат и непременно ще я обикнат. И като го гледаха, седнал в ъгълчето между възглавниците, спокойно скръстил ръце, небрежно подгънал единия си крак, малцина биха си представили какво чувство на тържество и възторг прелива в детската му душа, докато я наблюдава, или какво сладостно упоение го изпълва. До слуха му достигнаха щедрите похвали на всички момчета относно „сестрата на Домби“, всеки един от присъствуващите изразяваше възхищението си от сдържаната и скромна малка красавица, около него непрестанно се носеха забележки относно ума и дарбите й. И сякаш проникнало с полъха на лятната нощ, наоколо витаеше почти непонятно присъствие, отнасящо се до тях двамата с Флорънс, облъхващо ги със съчувствие, което странно успокояваше и трогваше Пол.
Той не разбираше защо. Всички наблюдения, чувства и мисли на детето през цялата вечер — присъствуващите и отсъствуващите лица, настоящето и миналото — се сливаха като цветовете на дъгата, като перата на пъстроцветни птици, озарени от лъчите на залязващото слънце, или като нюансите в смрачаващото се небе при залез. Множеството неща, които бе трябвало да обмисля напоследък, изплуваха пред него чрез музиката — те не се натрапваха на съзнанието му и малко вероятно бе отново да го обсебят, а само се мяркаха като спокойно разрешени и отхвърлени проблеми. Самотен прозорец, през който толкова отдавна бе надничал, гледаше към един океан, ширнал се отпред на цели мили разстояние. Върху водната му гръд фантазиите, обладаващи момчето едва до вчера, бяха се успокоили и притихнали като укротени вълни. Струваше му се, че отново дочува същия тайнствен шепот, озадачавал го някога на морския бряг, когато лежеше в количката си — той звучеше в песента на сестра му, в хора от гласове и в шума на стъпките и сякаш се отразяваше в мяркащите се наоколо лица и дори в тромавата нежност на мистър Тутс, непрестанно идващ да се здрависва с него. Струваше му се, че дочува този шепот във всеобщото благоразположение, чрез което той се насочваше към него. Дори репутацията му на дете „не от този свят“ като че ли бе свързана с този шепот необяснимо как. И така седеше малкият Пол, като размишляваше, слушаше, гледаше и мечтаеше. И беше много щастлив.