Хайка за вълци

А по онова време едва ли имаше по-щастлив човек от Николин. Беше вече овчар в кооперативното стопанство и пасеше повереното му стадо в стърнищата, които държаха много трева и докато не бяха още отъпкани, цялото село пускаше добитъка си там на паша. Дните бяха горещи и стърнищата се разстилаха под яркото слънце като златиста, нажежена до бяло безкрайност. Към десет часа овцете започваха да се събират на купчини и да прилягват и тогава Николин ги подкарваше към селото. През детството си бе пасял двайсетина съседски шилета, оттогава мечтаеше за голямо стадо, магаре и кучета и сега мечтата му се беше сбъднала — имаше стадо от двеста овце, магаре (дядо Мацковия Дренчо) и две кучета. Дренчо носеше на самара си бъкела, торбата с храната, ямурлука и водеше стадото. За Николин бе истинско удоволствие да го гледа как пристъпва спокойно и отмерено с достолепието на древен предводител, как овцете се точат след него една по една в дълга нишка, а двата звяра, като два стража, вървят отстрани с привидно безразличие, но готови да се хвърлят към всекиго, който се приближи до стадото. Сам той вървеше някъде по средата на стадото с преметната през раменете гега и отпуснати върху нея ръце, заслушан в мелодията на плътногласните чанове и тънките камбанни звуци на медните хлопатари. Дългата тъмнокафява нишка на стадото пълзеше подобно на змия с едва доловими тръпки, вдигаше бяла струя прах и навлизаше в селото под равномерния ритъм на хлопатарите. Дренчо пръв пристигаше до старата черница с твърди прашни листа, а овцете влизаха в мандрата, кръгло пространство, заградено с ниска каменна ограда и две тесни отверстия едно срещу друго. Докато разтоварваше магарето, Николин извикваше няколко пъти колкото му глас държи: „Айде, айдееее!“ и от семействата, които бяха кооператори, идваха старите жени с менчета, а с тях и дечурлигата. Жените сядаха върху плоски камъни в две редици една срещу друга пред отверстието на мандрата, а дечурлигата подкарваха овцете отвътре една по една. Скоро в душния въздух се разнасяше сладникава миризма на спарена вълна, тор и прясно мляко, а сред гълчавата на жените се чуваше нежният, приглушен звън на млечните струи в празните менци. Дренчо се отдалечаваше от мандрата като освободен от наряд войник, отърколваше се на воля в съседското бунище и се изтягаше на слънце, кучетата налягваха наблизо, а издоените овце притичваха с наведени глави към черницата и се скупчваха една до друга на сянка. Николин отиваше у дома си да обядва, да поспи няколко часа и да свърши някоя мъжка работа. Къщата бе останала без мъж, защото дядо Мацко почина след основаването на ТКЗС. Единственото му условие да стане кооператор, както вече знаем, бе да му оставят на разположение любимото превозно средство и Стоян Кралев уважи молбата му. Прибра имуществото и добитъка на кооператорите, а дядо Мацко продължи, както и преди, да шествува из селото с двуколката рамо до рамо с Петко Българията и да предизвиква ненавистта на хората. Една нощ колелата на кабриолета бяха свалени и отмъкнати, а конят закаран в общия обор. Дядо Мацко прекара едно денонощие свит по котешки в коженото Деветаково кресло, а на сутринта Петко Българията го намери мъртъв.