Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Иван Шибилев и Мона бяха станали толкова безочливи, че не можеха по никакъв начин да скрият връзките си. Подир тях денем и нощем имаше преследвачи, тъй че, колкото и изобретателен да бе Иван Шибилев, срещите му с Мона не можеха да останат в тайна. Всеки нов ход бе преследван и откриван, всеки сигнал разшифрован. Дойде ред и на властта да се намеси и пресече пътя на това битово разложение, както се изрази партийният секретар Стоян Кралев. Неговата работа се оказа много трудна, ако не и безполезна. От една страна, Мона бе приятелка на семейството им, та той и жена му Кичка се намериха в деликатно положение, когато обществената съвест се разбунтува против Монините любовни похождения и поиска тя да бъде порицана и обуздана по някакъв начин от ръководителите на селото. От друга страна, Мона бе участвувала в театралната трупа още от дете, когато никоя жена от селото, освен Кичка Кралева, не желаеше да стъпи на сцената, първа от младежите бе подносила всички дрехи и прически, които някога Кичка бе въвеждала сред младежите като средство за борба против старата мода, изобщо от младите жени тя бе изпълнявала най-много и най-добре задачите, които партийната организация й бе възлагала в миналото и сега. Стоян Кралев и жена му много пъти се бяха опитвали да й внушат, че трябва да сложи край на любовните си връзки с Иван Шибилев, а тя мълчеше и на лицето й се появяваше такава нежна и невинна усмивка, че те не смееха повече да я безпокоят. Любовта на двамата обаче не слизаше от устата на селото, а и опозицията, използувайки всички средства за разобличаване на комунистите, я превърна в шлагер, тъй като Иван Шибилев и Мона бяха членове на партията. Стоян Кралев повече от всички изпитваше органическа ненавист и отвращение от тяхната разпуснатост, но поради различни причини, най-вече от обществен характер, все още не бе се заел да ги разобличи или накаже. Двамата бяха изнесли на плещите си почти цялата агитационна работа в миналото и сега, и то тъй добре, че бяха привлекли най-малко половината от селото на страната на ОФ, да не говорим за радостта и вълненията, които бяха доставили на хората. Повече обаче не можеше да остане безучастен към развратната им авантюра, изпрати да повикат Мона в партийния клуб и тя дойде с момиченцето си. То нямаше още три годинки, познаваше Стоян Кралев, защото много пъти бе ходило у тях с майка си, и щом го видя, започна да му се глези, да се завира под масата и да пипа всичко из помещението.
— Трябваше да дойдеш сама — каза Стоян Кралев.
— Защо?
— Разговорът ни не е за пред дете. Ела следобед към пет часа, но сама!
Мона даде на детето малка гумена топка, изведе го навън да си играе само и се върна.
— Аз, ти и Кичка вече сме говорили за твоите работи — продължи Стоян Кралев, — но сега се налага още веднъж да поговорим.
— За кои мои работи?
— Ами за тези с… Иван.
— Че какво има да се говори за тях?
— Как какво?… Цялото село се възмущава…
Стоян Кралев очакваше, че като й заговори за извънбрачните й връзки, тя ще се смути и засрами или ще се опита да се оправдае по някакъв начин, но Мона седеше чинно с положени на коленете ръце като малко момиченце и го гледаше в очите с едва доловима усмивка. Тази усмивка, иронична или осъдителна, го порази и го принуди да млъкне за минута. В тази усмивка имаше и красота, и безсрамие, и безпътство на жена, получила и получаваща всичко от така дългоочакваната и крадена любов, и презрение към всичко и всички, които се опитват да й я отнемат. Колкото повече гледаше тази усмивка, толкова по-добре я разбираше Стоян Кралев и толкова по-силно раздразнение изпитваше към Мона. Все пак той се овладя и спокойно, „по приятелски“ я посъветва да уреди личния си живот така, че „да не става мезе в устата на хората“. Мона мълчаливо го изслуша и на излизане каза само довиждане.
— Не разбрах съгласна ли си с това, което говорихме, или не? — попита Стоян Кралев, докато я изпровождаше до вратата.
— Възмущавам се от цялото село! — каза Мона и лицето й се покри с гъста руменина.
— Какво? Възму-ща-ваш се от ця-ло-то село? Я се върни за малко и поседни!
— Защо да се връщам? Да ми опяваш все същото ли? Наслушах ти се.
— Аз ти говоря като твой другар, защото ти мисля доброто, а ти — „кат ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша“! Така ли?