Върховният повелител
- Автор: Канаван Труди
- Серия: Трилогия „Черният магьосник“ #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 9789542989066
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховният повелител». Краткое содержание книги:
Сония е научила много в Гилдията и останалите ученици вече се отнасят към нея с неохотно уважение. Но тя не може да забрави какво е видяла в подземната стая на Върховния повелител — нито неговото предупреждение, че древният враг на страната им отново се надига. Колкото повече научава, толкова повече се засилват съмненията й в думите на водача на Гилдията. Възможно ли е действителността да е наистина толкова ужасяваща, колкото твърди Акарин или той просто се опитва да я примами в осъществяването на някакъв неописуемо мрачен план?
Докато обитателите хвърляха по нея и Акарин всякакви предмети, тя се почувства предадена, но усещането бързо отшумя. Хората сигурно виждаха в тях само двама лоши магьосници от Гилдията, която така или иначе презираха, и се бяха възползвали от възможността да замерят с камъни и обиди безнаказано.
Сония се завъртя в седлото и погледна назад по пътя. Градът вече се беше скрил зад хоризонта. Воините, които вървяха зад нея, я наблюдаваха внимателно. Сред тях беше лорд Оусън. Когато очите им се срещнаха, бръчката между веждите му се задълбочи. Той беше разговарял няколко пъти с нея по време на пътуването, най-вече за да й помогне с конете. Няколко пъти й беше намекнал, че ако промени решението си, Гилдията може да й позволи да се върне.
Когато той подмяташе нещо такова, тя предпочиташе да не отговоря. Но страхът, тревогата и мълчанието на Акарин я разколебаваха. Той изглеждаше твърдо решен да не й обръща внимание. Да, от време на време тя го улавяше, че я наблюдава. Ако се правеше, че не го забелязва, той дълго време не сваляше поглед от нея, но ако се обърнеше към него, той бързо извръщаше глава.
Това едновременно я вбесяваше и събуждаше любопитството й. Не я дразнеше това, че я гледа, а че не иска тя да вижда, че я гледа. Сония се усмихна накриво. Наистина ли започваше да й липсва пронизващият, остър поглед, който беше избягвала толкова време?
Тя се намръщи. Той несъмнено искаше да я накара да се чувства нежелана, за да подвие опашка и да се прибере в Гилдията. Или нещата бяха много по-прости? Наистина ли не я искаше с него? Тя се беше чудила много пъти дали не я обвиняваше за разкриването на тайната им. Дали Болкан щеше да открие подземната стая, ако не беше намерил книгите в стаята й?
Акарин й беше казал да ги крие. И тя ги беше скрила, но очевидно не достатъчно добре. А може би той просто смяташе, че без нея ще се оправи по-добре?
„Но греши” – каза си тя. Без спътник, от когото да може да черпи енергия, той само щеше да отслабва всеки път, когато се наложеше да използва силите си. А ако тя беше с него, той можеше да се защити срещу атаката на ичаните.
„Няма значение дали му харесва да съм с него. Но ще е много по-добре, ако му харесва”.
Дали щеше да започне да се държи по-приятелски, когато стигнеха Сачака и повече нямаше да има нужда да я убеждава да го изостави? Дали щеше да приеме избора й или щеше да продължи да е ядосан заради това, че не му се беше подчинила? Тя се намръщи. Нима той не разбираше, че тя се беше отказала от всичко, за да го спаси?
Сония поклати глава. Нямаше никакво значение. Тя нямаше нужда от благодарността му. Можеше да си мълчи колкото си иска. Сония просто искаше да е сигурна, че той ще оцелее, и то не само за да се върне и да помогне на Гилдията да се пребори с ичаните. Ако изобщо не се интересуваше от него, тя щеше да остане в Имардин, дори като затворничка в Гилдията. Не, тя беше тръгнала с него, за щото не можеше да понесе мисълта да го изостави след всичко, което беше преживял.
„Аз заместих Такан” – помисли си внезапно тя. Бившият роб беше тръгнал с Акарин от Сачака и се беше превърнал в негов верен прислужник. Сега тя тръгна с него към Сачака. Какво толкова имаше в него, че пораждаше такава привързаност?
„Аз, привързана към Акарин? – Тя едва не се изсмя на глас. – Толкова неща се промениха. Мисля, че сега дори го харесвам”.
Сърцето й подскочи.
„Или е нещо повече?”.
Тя внимателно обмисли този въпрос. Със сигурност ако имаше нещо повече, досега щеше да го е забелязала. И изведнъж Сония си спомни нощта, когато бе убила жената-ичани. След това Акарин беше отмахнал нещо от косата й. Докосването му я беше накарало да се чувства много странно. Лека. Въодушевена.
Но това бе просто ефект от битката. Оцеляването след близката среща със смъртта сигурно пораждаше въодушевление. Не означаваше, че тя е... че чувства...
„Трябва само да го погледна и ще разбера”.
Изведнъж се оказа, че я е страх. Ами ако се окажеше така? Ами ако той срещнеше погледа й и откриеше нещо глупаво в изражението на лицето й? Тогава щеше да е още по-твърдо решен да я остави в Киралия.
Магьосниците се размърмориха. Тя вдигна глава и видя, че воинът, който бе отишъл в селото, се връща. Пред себе си държеше един чувал и един вързоп. Когато стигна до групата, той подаде вързопа на Болкан. Воинът го развърза и извади грубо изтъкана риза, два чифта тесни панталони и вълнена риза с дълги ръкави, каквито носеха жените в селата. Той погледна към Акарин.