Върховният повелител

Висшите магове образуваха втори кръг около стражата от воини. Лорлън водеше. Следван от двойния ескорт, Разпоредителят премина покрай двете редици от магьосници, излезе през вратата на Заседателната зала и тръгна към изхода от Университета.

Пред сградата се бяха събрали в кръг няколко коняри, хванали коне за юздите. В центъра на кръга чакаха два коня. Акарин отиде при тях, следван от Сония. Той се метна на седлото, но тя се поколеба, поглеждайки със съмнение втория кон.

— Съжаляваш ли за решението си?

Сония се обърна и видя застаналия до нея лорд Оусън, който държеше поводите на своя кон. Тя поклати глава.

— Не, просто... Никога досега не съм яздила.

Той се обърна към тълпата магьосници, които се изсипваха през вратите на Университета, след което обърна коня си така, че да ги скрие от погледите им.

— Хвани с дясната си ръка предната част на седлото, после пъхни върха на дясната си обувка ето тук. – Той хвана стремето и задържа коня неподвижен. Сония последва инструкциите му и успя някак да се качи на седлото.

— Не се притеснявай как ще го управляваш – каза й той. – Животното просто ще следва останалите.

— Благодаря ви, лорд Оусън.

Той я погледна и кимна, след което се обърна и се метна на своя кон.

От височината, на която се намираше, тя можеше да види как тълпата магьосници се събира пред Гилдията. Висшите магове се бяха строили в редица в подножието на стълбището на Университета. Единствено лорд Болкан не беше с тях, защото се беше присъединил към конната охрана от воини. Сония се огледа за краля, но не го видя никъде.

Лорлън излезе напред и бавно се приближи до Акарин. Вдигна глава към него и бавно я поклати.

— Може да се каже, че ти даваме втори шанс, Акарин. Използвай го добре.

Акарин го погледна замислено.

— Ти също, приятелю, макар да се страхувам, че те очакват много по-големи проблеми от мен. Пак ще поговорим.

Лорлън се усмихна накриво.

— Със сигурност.

Той отстъпи встрани, върна се на мястото си сред Висшите магове и кимна на Болкан. Воинът смушка коня си и потегли, следван от конвоя.

Когато конят й се раздвижи, Сония се вкопчи в лъка на седлото си. Тя погледна Акарин, но той беше вторачен в портите на Гилдията. Когато излезе на пътя, тя предпазливо се обърна, за да зърне за последен път Университета, който се издигаше висок и грациозен над останалите сгради.

Остана изненадана, когато я жегнаха тъга и съжаление.

„Не съм осъзнавала доколко това място се е превърнало в мой дом – помисли си тя. – Дали някога ще го видя отново? Или – додаде един мрачен глас, – ще се върна само, за да го видя превърнато в руини?