Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Ръката му се отпусна и мечът падна върху пясъка. Той се отдалечи с бледо лице и се оттегли в лагера, където седна сам.

От всички страни се стекоха жени и деца. Някои дълбаеха пясъка, други сгъваха шатрите си, а трети прибираха камилите, козите и конете. Харалд не разбираше очевидната причина за тази суетня, но не искаше да притеснява учителя си. В този тежък миг той нямаше как да му помогне.

Старецът взе меча на Арн от пясъка, избърса го и с бавни, но сигурни стъпки се приближи към него. Харалд бе сигурен поне в едно: че не трябваше да се меси в това, което щеше да се случи.

Когато Ибрахим стигна до Арн, той седеше съкрушен и с безучастен поглед държеше свещения меч. Понеже беше бедуин, старецът добре разбираше болката му. Той седна до него, без да каже нищо, и беше готов, ако се наложи, да седи там мълчаливо два дни и две нощи. Обичаят изискваше Арн да проговори пръв.

— Знам, че трябва да проговоря пръв, Ибрахим — каза с мъка Арн, — защото такъв е обичаят ви. Мечът, който ми даде, е странен.

— От днес той е твой, Ал Гути. Ти си нашият спасител. Писано е и случилото се го доказа.

— Не, Ибрахим, това не е вярно. Мога ли да те помоля за една услуга?

— Да, Ал Гути. Каквото и да ми поискаш, ще го изпълня, стига да е по силите на човека и на нас, хората от бану аназа — отвърна тихо Ибрахим с лице, наведено към земята.

— Вземи си меча и го дай на този, на когото принадлежи. Отиди да откриеш Аюб Сал ах ал-Дин, когото на нашия език наричаме просто Саладин, и му дай този меч. Кажи му, че така е писано, че Арн ти е наредил така.

Без да каже нищо, Ибрахим внимателно пое меча. За известно време двамата останаха един до друг, загледани в пясъчните дюни, простиращи се чак до морето. Болката на Арн бе тъй голяма, че сякаш около него имаше ледена стена и Ибрахим напълно разбираше дълбочината на тази болка или поне така мислеше. Но всъщност я разбираше само наполовина.

— Ал Гути, от този момент нататък, ти вечно ще бъдеш приятел на бану аназа — каза Ибрахим след пауза, която можеше да се е сторила както много продължителна, така и съвсем кратка на Арн, тъй като за него времето беше спряло. — Това, за което ме помоли, ще бъде изпълнено. Нека сега направим това, което трябва. Ние погребваме конете от ранга на Шамсиин. Той беше велик воин и бе толкова ценен колкото и нашите коне. Ела!

Арн бързо стана и последва стареца. Когато стигнаха до лагера, видяха, че почти всички шатри са прибрани и натоварени върху камилите. Тримата мъртви франки ги нямаше — бяха погребани някъде в пясъка заедно с конете им. Но децата, старците и жените седяха тихо в кръг около един гроб. Недалеч оттам смутено стоеше и Харалд.