Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Слушайки дългата изповед, Роса изпита непознати до този момент чувства. Тя съжали майка Рикиса и си представи какво е преживяла тя, понасяйки подигравките на мъжете, които са я смятали за вещица. Същото си бяха мислели Улвхилде и Бланка. Представи си колко е тежко едно момиче, хранещо същите надежди и мечти като връстничките си, бавно, но сигурно да си даде сметка, че е предназначено за друг живот — живот, който не иска да води.

Беше много несправедливо, защото никой не бе виновен за външния й вид. Дори най-красивите родители биха могли да имат грозно дете, както и обратното. Причината, поради която Бог бе създал Рикиса с вид на вещица знаеше само Той.

Когато игуменката отново се готвеше да й иска прошка, Роса изпита желание да я прегърне и да й даде прошката, за която тази окаяна жена молеше. Но в последния момент се спря, представяйки си какво щеше да каже Бланка, когато й споделеше това. Последната едва ли щеше да я разбере. Сесилия Роса търсеше отчаяно изход от тази дилема и се опита да си представи как би постъпил един разумен човек като например Бланка или Биргер Бруса. Накрая й хрумна нещо.

— Много тъжна история — каза тя внимателно. — Безспорно е, че ти стори много грехове и ми причини много болка и нещастие. Но Бог е велик и милостив и този, който се е покаял за грешките си, както ти направи, няма от какво да се бои. Моята прошка не е от никакво значение. Раните ми отдавна зараснаха и вече не ме мъчи студ. Господ ще ти прости, Рикиса. Как би могла една грешница като мен да иска да се чуе волята й, преди да бъде чута Божията воля.

— Значи не искаш да ми простиш? — изхлипа майка Рикиса, навеждайки се надолу, сякаш внезапно обхваната от силна болка, така че власеницата под шаячната й рокля изскърца.

— Разбира се, че повече от всичко искам да ти простя — отвърна Роса, доволна, че не се хвана на въдицата. — Когато усетиш, че Бог ти е простил, ела при мен да си простим една на друга.

Майка Рикиса се изправи и замислено поклати глава, сякаш откри в думите на Роса дълбок смисъл. Направи това, макар и да не получи прошката, за която помоли. Тя изтри очите си така, сякаш бяха пълни със сълзи, въздъхна тежко и започна да говори за промените, предизвикани от бягството на сестра Леонор и брат Люсиен. Тя, както и отец Хенри, беше строго порицана от архиепископа за този голям грях, за който те носеха немалка отговорност.

Майка Рикиса не можа да каже и дума в своя зашита, защото не знаеше нищо за това, което се крои зад гърба й. Но сега, след като бе минало толкова много време, не можеше ли Роса да й каже това, което знае? Тя със сигурност знаеше нещо.

Роса почувства как тялото й изстива. Погледна майка Рикиса и се почувства така, сякаш гледа в змийските очи на самия дявол: червените клепачи срещу нея като че ли бяха издължени, подобно на змийските или козите.

— Не, майко Рикиса — каза тя без да се разколебае, — не знам нищо, което ти не знаеш. И как би могла една окаяна грешница, каквато съм аз, да знае нещо за това, което са замисляли един монах и една сестра?