Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Арн изрече последното с решителен тон и Харалд нямаше друг избор освен да се подчини. Той тръгна към лагера, точно когато Ибрахим се зададе оттам, спъвайки се по пясъка, стискайки някакъв вързоп. Когато стигна хълма, му бе необходимо малко време, за да си поеме дъх.

Тримата франки вече надяваха шлемовете си, украсени с пъстри пера.

— Господ наистина е велик — задъхано каза Ибрахим, когато започна да разопакова товара си. — Но пътищата му са неведоми. От вечни времена ние от племето бану аназа сме се заклели да пазим този меч. Това е мечът, която Али ибн Аби е изгубил, когато е понесъл мъченическа смърт от Куфа. Поели сме завета да го предаваме от баща на син до деня, в който дойде нашият спасител — този, който ще извоюва добро бъдеще за нас. Този спасител си ти, Ал Гути! Този, който се бие с благородни помисли и чист дух, каквито ти притежаваш, няма как да загуби, ако държи този меч в ръцете си. Писано е той да стане твой!

С умоляващо изражение и треперещи ръце старецът подаде меча на Арн. Той беше доста стар и зле наточен. Въпреки сериозността на момента, Арн не се сдържа и се усмихна.

— Страхувам се, че не съм този, който трябва, скъпи мой Ибрахим — каза той. — Повярвай ми, моят меч е свят точно толкова, колкото и твоя, а ако не те обиждам, и малко по-остър.

Но старецът не се съгласи с това и продължи да стои пред Арн, очаквайки той да вземе меча. Ръката му вече трепереше от изтощение.

Черна сянка премина през мислите на Арн. Кодексът забраняваше на тамплиерите да убиват или нараняват християни. Неговият меч беше осветен и обречен на Бога в църквата във Варнхем. Според тази благословия вдигането му срещу християнин би го изпратило в гроба, тъй като той лично се бе заклел в това.

Арн вдигна щита си и взе стария меч, усети неговата тежест и прекара ръка по захабеното му острие. Тогава тримата франки свалиха копията си и се втурнаха галопирайки напред. Времето сякаш се забърза.

— Дръж това, Ибрахим — каза Арн, подавайки му своя собствен меч. — Забий го в пясъка пред твоята шатра и се моли пред кръста, а аз ще се бия с твоя меч. Сега ще видим колко велик е Бог!

В следващия миг той пришпори Шамсиин, който вече трепереше от вълнение, насочвайки се право към копията на франките. Ибрахим се прибра в шатрата си. Беше бързал да стигне там, за да направи това, което Арн му бе заръчал.

Харалд търсеше напразно. Не намери никакъв лък и се наложи да присъства безпомощен на това, което щеше да се случи. Стискайки стария меч, неговият учител се хвърли напред към нападателите с копия.

Всеки можеше да види ясно, че конят на Арн Магнусон беше по-бърз от другите коне. До последния миг Арн препускаше като луд, навел глава към трите копия срещу него. Но точно преди да ги достигне, той толкова рязко сви надясно, че Шамсиин взе завоя почти хоризонтално и нападателите не успяха да го улучат. Когато преустановиха ездата и се върнаха обратно, за да разберат какво се случва, забелязаха през тесните процепи на шлемовете си, че Арн вече беше покосил единия им другар, уцелвайки го в тила. Той се свлече върху коня си, изпусна копието и щита, след което падна на земята. В този момент Арн вече бе зад гърба на следващия, който се опитваше да се предпази с щита си, а другият беше точно зад него и трябваше да се отдръпне, преди да атакува отново.