Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Тази новина не вещаеше добро. Биргер Бруса не отиваше никъде просто така, да изгуби малко от ценното си време, срещайки се с една грешница. Макар и много пъти да бе показал публично привързаността си към Роса, едва ли тя бе единствената причина за пристигането му. Той може би кроеше нещо друго.

Това си помисли и Роса, когато научи новината. Майка Рикиса вече не можеше да крие подобни новини от нея, защото една икономка трябваше да знае какви разходи се задават за манастира. Нейна грижа беше да изпрати хората си да купят всичко необходимо, което при други обстоятелства нямаше да им трябва. Правилата забраняваха на човек, посветил живота си на Бог, да яде месо от дивеч. Но тази забрана не се отнасяше до благородника, който щеше да им гостува. Освен това, тя не важеше във всички манастири. Знаеше се, че бургундските монаси във Варнхем имаха най-добрата кухня на територията на всички северни страни, което отец Хенри открито поощряваше. Биргер Бруса знаеше, че дори да отидеше във Варнхем съвсем неочаквано, щеше да се нахрани така добре, както в някоя от своите собствени трапезарии. Но тъй като ставаше въпрос за "Божия дом", той реши да се подсигури.

Сесилия Роса никак не се тревожеше за това какви биха могли да бъдат подбудите му. Тя не можеше да се надява на нищо повече от това да дочака скоро края на своето покаяние. Никой крал или владетел не можеше да направи нищо за нея, докато майка Рикиса продължаваше да служи на Бог или поне да притежава временна власт над нея. Но за разлика от игуменката Роса нямаше от какво да се бои. Тя можеше спокойно да се наслади на изненадата от посещението на скъпата й приятелка Бланка, която този път щеше да се държи различно отпреди.

Биргер Бруса пристигна, придружен от своята внушителна свита. Вече беше заситен, защото се бе отбил във Варнхем преди да дойде в "Божия дом".

Конски тропот зазвъня по паветата пред стените на манастира. Чуха се силни мъжки гласове, а също и звуци от скрипци и въжета. Вдигаха лагера на Биргер Бруса. Вътре в манастира напрежението нарастваше все повече с всяка изминала секунда. Роса, която вече можеше да излиза от манастира без да иска разрешение от Рикиса, остана спокойно наведена над книгите си и с перо в ръка изчисляваше разходите по визитата на ярла. Тя предпочете да не бърза да прави онова, което би я зарадвало най-много, преди да е свършила работата си. Удоволствието и почивката са възнаграждение за добре свършената работа. Това си казваше тя и си обещаваше да следва този принцип, когато излезе от "Божия дом". Сега, когато голяма част от служенето й бе изтекла, тя можеше да започне да си представя какъв ще бъде животът й занапред. Но не всичко бе ясно в нейните мечти. Имаше нещо, което тя не можеше да види добре.

От много години манастирът във Варнхем и отец Хенри не бяха получавали новини от Арн Магнусон. Единственото, в което Роса бе сигурна, бе това, че той не бе мъртъв. Според онова, което отец Хенри бе казал на Бланка, Арн бе на такава почит сред рицарите, че монасите нямаше как да пропуснат да споменат в молитвите си душата му, ако тя си бе отишла. Тя знаеше, че е жив, но нищо повече.