Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Ритуалът бе съвсем кратък, както за хората, така и за конете. Бедуините вярваха, че Шамсиин сега препуска по зелени поляни, по които тече в изобилие чиста изворна вода. Арн се помоли за това, ала тайно, тъй като подобна молитва бе неприемлива от гледна точка на тамплиерите. Но Шамсиин бе негов приятел още от детството му и бе единственият, за когото Арн би си позволил да поиска повече. Неговата болка беше толкова голяма, че вярванията на бедуините му се сториха за предпочитане пред всички други. И той видя Шамсиин да препуска по зелените поляни на рая с високо вдигната опашка и грива, разлюляна от вятъра.
После всички заминаха за Газа. Трима франки от Ашкелон бяха намерили смъртта си в лагера на бану аназа. Следващият им лагер трябваше да се разположи близо до стените на града, а ако това не бе достатъчно, за да им осигури безопасност, щяха да влязат и в самия град.
Жените и децата умееха да яздят и да водят конете и камилите толкова добре, колкото и мъжете.
Харалд яздеше кон, който бе взел от бедуините. Конят изглеждаше упорит и му създаваше проблеми. Но сержантът не посмя да пророни нито една дума по време на краткото пътуване до Газа. Той никога не си беше представял, че мъж като Арн Магнусон може да плаче като малко дете и беше много объркан, че е станал свидетел на подобна слабост, и то пред тези сурови хора. Отгоре на всичко те не изглеждаха никак изненадани от мъката, която този смел воин изпитваше след загубата на коня си. Лицата им бяха безизразни, сякаш изсечени от стомана. Те никога не изразяваха нито радост, нито болка, нито страх, нито спокойствие. Те бяха бедуини. Но Харалд знаеше за тях точно толкова, колкото и другите норвежци.
Когато пристигнаха в Газа, Арн показа безмълвно едно място на спътниците си, намиращо се близо до крепостните стени. Там те можеха да устроят лагера си. Мястото беше на север от града, за да не ги притесняват ароматите, носещи се от вятъра от запад. Той слезе от коня, който яздеше, и започна да смъква седлото на Шамсиин. Но Ибрахим бързо дойде при него, ловко слезе от коня си и го хвана за ръцете.
— Ал Гути, ти си наш добър приятел и има нещо, което трябва да знаеш — заговори той развълнувано. — Нашето племе притежава най-добрите коне в цяла Арабия и това е всеизвестен факт. Но никой, нито султан, нито халиф някога е купувал кон от нас. Предлагали сме им такъв само при изключителни обстоятелства. Младият жребец, който ти язди дотук, е обучен съвсем наскоро, както може би забеляза, и няма господар. Беше предназначен за сина ми, защото е чистокръвен и е най-добрият ни кон. Искам да го задържиш за себе си, защото желанието ти бе съвсем скромно, а ние искаме да направим повече.
— Ибрахим, няма начин… — започна Арн, но не успя да довърши и сведе глава, а очите му се напълниха със сълзи.
Ибрахим взе главата му в ръцете си и го погали бащински.
— Аз съм най-възрастният от племето бану аназа и никой няма право да се противопоставя на решенията ми. Дори и ти, защото си мой гост. Не можеш да обидиш домакина си, отказвайки му подаръка, който иска да ти направи!
— Така е — каза задъхано Арн, изтривайки сълзите си с опакото на дланта си. — Проявявам слабост, присъща за жените, и сигурно хората ми смятат, че е лудост да плача така за един кон. Но ти си бедуин, Ибрахим. Знаеш, че тази мъка никога няма да си отиде, и си единственият, с когото мога да я споделя. Подаръкът ти е ценен за мен, бъди сигурен, че ще ти бъда благодарен, докато съм жив.
— Ще ти подаря и една кобила — добави Ибрахим със закачлива усмивка, преди да даде знак.
Айша, чиято любов с Али ибн Аназа Арн бе спасил, бе жената, която доведе коня.
Ибрахим бе подготвил всичко много предвидливо, тъй като Арн не можеше да откаже подарък от Айша — жената, която му дължеше щастието си и която носеше името на най-обичаната от Пророка съпруга.
VIII
Само за няколко кратки години положението на Сесилия Роса в "Божия дом" изцяло се преобърна. Животът в манастира се бе променил неузнаваемо. Въпреки че не бяха се получили нови имоти, приходите към манастира се удвоиха. Роса трудно можеше да си обясни това с факта, че финансите сега бяха управлявани от ордена. Или най-малкото, сигурно се дължеше не само на това. Така казваше тя, когато се усетеше притисната от майка Рикиса и от другите в манастира. Доста от цените се бяха удвоили. Едно палто от рода на Фолкунгите, произведено в "Божия дом", сега струваше три пъти повече, отколкото когато тези палта започнаха да се произвеждат. Но както бе предсказал веднъж отец Люсиен, тези дрехи сега много бързо се изчерпваха. А някога от тях имаше по цяла седмица. Вече бе по-лесно да се планира дейността на производителите и те бяха постоянно заети, но без да са затрупани с работа или да се налага да затварят ателиетата си. Кожите, необходими за най-скъпите манта можеха да се закупят само през пролетта и броят им беше винаги ограничен. Ако имаше някакъв проблем в изчисленията, както се случваше много често предишните години, производителите нямаше да имат достатъчно кожи, за да изпълнят поръчките си. Сега стоката не се изчерпваше, а работата следваше своя постоянен и естествен ритъм. Това носеше толкова много сребърни монети, че хазната на "Божия дом" щеше да прелива ако майка Рикиса не бе поръчала многобройни каменни скулптури, издялани от френски и английски материал. Възходът на "Божия дом" бе очевиден. Работата по камбанарията на църквата бе завършена. Поставиха една английска камбана, издаваща много приятен звук, стените във вътрешната част на манастира също бяха завършени, както и сводовете.