Кралство на пепелта

Роуан. Принц Роуан.

Той се поизправи бавно, обгърнат от прииждащото спокойствие.

Знаеше. Казал ѝ го беше по-рано, преди забвението да я покори. Аз съм твоят вречен.

Явно му бяха казали. Спътниците им му бяха казали. Елида, Лоркан и Гавриел. Всички до един присъстваха на плажа онзи ден, когато всичко потъна.

Магията ѝ пак се надигна и тя раздвижи рамене, заповядвайки ѝ да поспи още малко, да има още малко търпение.

Елин наистина беше тук. Заедно с него.

Ала какво можеше да му каже? Как да му обясни, да му се извини? За това, че го беше използвала подло, че бе страдал толкова заради нея?

По него имаше кръв. Толкова много кръв, просмукана в тъмните му дрехи. Размазаните червеникави петна по шията му и мръсотията под ноктите му говореха, че е опитал да я отмие. Но мирисът оставаше.

Елин познаваше този мирис - знаеше чий е.

Гръбнакът ѝ се изопна, крайниците ѝ се напрегнаха. Размърда скованата си челюст и вдиша рязко. После издиша бавно през стиснати зъби. И си наложи да не мисли за кръвта на Каирн. Да усмири озверявалата си магия.

Накрая свика сили да попита вречения си, ухаещ на дома ѝ:

- Жив ли е?

Леден гняв пробяга през очите на Роуан.

- Не.

Мъртъв. Каирн беше мъртъв. Напрежението в тялото ѝ се пооблекчи. Огънят ѝ също утихна.

- Как?

По лицето му не изплува и следа от разкаяние.

- Веднъж в Мъглив рид ми каза, че ако някога ти посегна с камшик, ще ме одереш жив. - Без дори за миг да отмести очи от нейните, Роуан процеди с потресаващо тих глас: - Реших да удостоя Каирн с подобна участ от твое име. А като приключих, си позволих да обезглавя тялото му и да го изгоря. – Той се умълча за секунда с леко колебание. - Съжалявам, че не ти дадох възможност ти да го сториш.

Елин не изпита нито изненада, нито ужас от бруталното му отмъщение. Колкото повече осмисляше думите му, толкова по-широко се отваряха дробовете ѝ.

- Беше твърде рисковано да го водя с нас - продължи Роуан, оглеждайки лицето ѝ. - И да го оставя жив.

Тя разпери длани и пак впи очи в небелязаната си, чиста кожа.

Каирн бе отговорен за това. Толкова жестоко беше издевателствал над тялото ѝ, че лечителките трябваше да я сглобяват наново всеки път. Беше заличил всички следи от миналото ѝ, всичко преживяно и изстрадано.

Елин отпусна ръце до тялото си.

- Радвам се - отвърна искрено.

Роуан потрепери видимо и сведе леко глава.

- Вече... - Като че ли се мъчеше да намери правилните думи. - Мога ли да те прегърна?

Острата нужда в гласа му почти я раздра отвътре, но тя отстъпи назад.

- Аз... - Озърна се из пещерата, стараейки се да игнорира болката в очите му. В другия край на скалната зала се ширеше езерото, гладко и равно като черно огледало. - Трябва да се изкъпя. - Заяви с гърлен, сипкав глас. Макар че единствено краката ѝ бяха мръсни. - Трябва да отмия всичко. - Помъчи се да обясни.

Разбиране смекчи погледа му. Той посочи с татуирана ръка коритото за вода.

- Там има няколко кърпи, с които да се подсушиш. - Роуан прокара ръка през сребристата си коса, по-дълга, отколкото я беше виждала последно, поне в този свят, в тази реалност, и добави: - Незнайно как са намерили и някои от старите ти дрехи от Мъглив рид и са ги донесли тук.