Кралство на пепелта

Тя не бе повярвала на този свят, на този сън. На групата, която я беше довела дотук. На принца воин с боровозелени очи и мирис на Терасен.

В него изобщо не смееше да повярва. Не заради думите му, а просто защото го имаше. Не вярваше, че е свалил маската ѝ, оковите ѝ. И в други сънища те бяха изчезвали - сънища, които се бяха оказали измамни.

Но Малките хора я увериха, че е истина. Всичко. Както и че в пещерата е безопасно, че може да си почине, а те ще я пазят.

Плашещото, безпощадно напрежение във вените ѝ беше поотшумяло. Поне колкото да ѝ позволи отново да мисли, да диша, да не следва единствено първичните си инстинкти.

Изпуснала го беше толкова, докъдето се бе осмелила, но не докрай. В никакъв случай не цялото.

Затова поспа. Не че и в онези сънища не спеше. Преживяваше дни и седмици, които после се отмиваха като стъпки в пясъка.

Като отвори очи този път обаче, пещерата още я имаше, макар и притъмняла. Пулсиращата сила се бе загнездила по-надълбоко в нея, сякаш дремеше. Болката в ребрата ѝ заглъхваше, раната на ръката ѝ беше зараснала - нищо че коричката си стоеше.

Единственият белег по тялото ѝ.

Елин я докосна с пръст. Отвърна ѝ тъпа болка.

А пръстът ѝ - той беше гладък. Гладък като стъкло. Тя потри възглавничките на палеца и показалеца си.

Нямаше мазоли. Нито по пръстите, нито по дланите. Бяха съвършено чисти, лишени от отпечатъка на дългото ѝ обучение, на годината в Ендовиер.

Ала тази нова коричка, крехкото пулсиране под нея - поне те ѝ оставаха.

Свита на една страна върху скалния под, Елин огледа пещерата.

Белият вълк лежеше зад гърба ѝ и похъркваше тихо. Сферата им с прозрачен огън още гореше около тях, освобождавайки напрежението ѝ въглен по въглен. И пак не докрай.

Елин преглътна, вкусвайки пепел.

В отговор магията ѝ отвори око.

Тя вдиша рязко. Не тук - още не.

Прошепна го на пламъка. Още не.

Но огънят около двама им с вълка лумна, закривайки пещерата от взора ѝ. Тя стисна зъби.

Още не, помоли го тя. Налагаше се да е на безопасно разстояние от другите.

Магията ѝ се притискаше в костите ѝ, но тя не ѝ обърна внимание. Укроти я.

Огнената сфера се сви неохотно и пак стана прозрачна, разкривайки ѝ изваяния от водата бряг на езерото и спящите фигури на спътниците ѝ.

Принцът воин спеше едва на няколко крачки от огъня ѝ, скътан в една от нишите в пещерната стена. Умората го беше повалила, но се бе предал на съня заедно с оръжията си.

От колана му висеше меч, чийто рубин отразяваше светлината на огъня.

Елин познаваше този меч. Древно оръжие, изковано в тези земи за една гибелна война.

Някога ѝ принадлежеше. Вече заличените ѝ мазоли обгръщаха съвършено дръжката му. А принцът воин, който го носеше сега, го беше намерил за нея. В пещера като тази, пълна с реликви от герои, отдавна изпратени в Отвъдното.