Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Под тях имаше по-малки глобуси, които излизаха от чучури в земята и се понасяха нагоре, сливаха се с други или се пръскаха. Деца от поне сто различни раси тичаха в парка, гонеха водните балони. Бе като да си при нулева гравитация, но единствено за водата. Някои деца хващаха воден балон и го удряха, а той се пръскаше на хиляда малки балончета, които се набраздяваха и улавяха светлината.
Всеки ден си изяждах обяда в пилотската кабина по време на тренировките и знаех колко е странно да пиеш при нулева гравитация. Понякога изстисквах глътка вода, която се носеше пред мен, след това се опитвах да я уловя с устни и да я преглътна. Тук бе същото, само че в по-голям мащаб.
Беше великолепно.
— Ела! — повика ме Мориумур. — Това е любимото ми място в града. Просто внимавай. Водата може да плисне върху теб.
Влязохме в парка и тръгнахме по пътеката между чучурите. Децата нито се усмихваха, нито се смееха — дионите имаха характерното си отпуснато, незастрашително изражение, докато други видове виеха. Едно наситенорозово дете, покрай което минах, издаваше хълцащи звуци.
Когато ги видях заедно, радостта им беше осезаема. Колкото и да бяха различни, те всички се забавляваха.
— Как го правят? — попитах, пресегнах се и пернах балонче вода, което минаваше наблизо. То се разтърси във въздуха, завибрира, заприлича на начина, по който се усещаше биенето на барабан.
— Не съм съвсем сигурен — отвърна Мориумур. — Има нещо общо със специалните начини на използване на изкуствената гравитация и определена йонизация. — Мориумур наклони глава. Бях почти сигурна, че това е дионският начин да свие рамене. — Моите родители идваха често тук. Наследил съм слабостта си към това място от тях двамата. Ето! Ела да седнем. Виждаш ли таймера тук? Това е най-хубавата част!
Отпуснахме се на пейката, Мориумур се наведе напред, загледан в таймера в далечния край на парка. По-голямата част представляваше каменен вътрешен двор без много украса освен пътеките от светлосини камъни, обточени с пейки. Когато таймерът на далечната стена достигна нулата, всички водни балони във въздуха се спукаха и водата се пръсна като неочакван дъжд, който накара играещите деца да се разпискат и избухнат в смях, развълнувано да започнат да се викат или да се обръщат към родителите си.
Звукът бе омайващ.
— Родителите ми са се запознали тук — заразказва Мориумур. — Преди пет години. Идвали са тук като деца в продължение на много години, но едва когато приключили обучението си, започнали да разговарят.
— И са решили да станат двойка ли?
— Първо се влюбили — отвърна Мориумур.
Това беше очевидно. Разбира се, че дионите можеха да обичат. Макар да ми беше трудно да си представя нещо толкова човешко като любовта да съществува между тези създания, които ми се струваха толкова странни.
Притичаха няколко крелянски деца, облечени в малки брони с два допълнителни крака, може би за да е по-лесно на малките ракообразни същества да се държат прави. Те размахваха диво ръце от радост. Това… това са Върховните…, казах си аз. Това са креляните. Те се опитват да унищожат моите хора. Съхрани гнева си, Спенса.
Само че тези деца не можеха да лъжат. Може би възрастните умееха да поддържат фасадата, която мислех, че всички поддържат. Децата обаче заличиха тези мои мисли.
За пръв път откакто пристигнах, аз си позволих да отпусна гарда. Тези деца си бяха просто деца. Онези, които вървяха през парка, дори креляните, не замисляха как да ме унищожат. Те вероятно дори не бяха чували за Метален рой.
Те бяха хора. Те бяха просто… хора. Със странни брони или странен жизнен цикъл. Те живееха, те обичаха.
Погледнах Мориумур и забелязах, че очите му блестяха от чувства, които веднага разпознах. Обич. Човек помнеше онова, което го правеше щастлив. Те не се усмихваха — те правеха типичното за диони изражение с тънки устни — но някак бе същото.
О, Светци и звезди. Вече не можех да се правя на безчувствен воин. Това не бяха моите врагове. Някои части от Върховните бяха, разбира се, но тези хора… те си бяха най-обикновени хора. Госпожа Чамуит може и да не беше шпионин, ами най-обикновена мила икономка, която искаше да ме нахрани. Ами Мориумур… той просто искаше да стане пилот.
Мориумур просто искаше да лети. Също като мен.
— Ти си чудесен пилот — казах му аз. — Наистина. Научаваш толкова бързо, че е невероятно. Не мисля, че трябва да се отказваш. Трябва да летиш, за да докажеш на Върховенството, че има нужда от диони като теб.