Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
— И въпреки това — не се съгласи Ем-бот. — Спенса? Ами ти? Ти страхуваш ли се от мен?
— Не, разбира се.
— А щеше ли да се страхуваш, ако можех сам да стрелям с оръжията си, да летя сам? Да се копирам, когато ми скимне? Един Ем-бот е твой приятел. Ами ако бяхме хиляда? Или пък десет хиляди? Преглеждах медиите от старата Земя. Те определено са се страхували от подобно нещо. Ти нямаше ли да се страхуваш от нас, ако станем цяла армия?
Трябваше да призная, че това ме накара да се поколебая. Представих си какво би било и разиграх идеята.
— Ти ми разказа една приказка — продължи Ем-бот, — за сянката, която заела мястото на човека, който я бил създал.
— Спомням си.
— Ами ако аз съм сянката, Спенса? — попита Ем-бот. — Ами ако аз съм нещото от мрака, което се опитва да сплаши хората? Ами ако не може да ми се има доверие? Ами ако…
— Не — прекъснах го остро. — Аз ти имам доверие. Защо тогава да не ти имам хилядократно повече доверие? Може да е много по-зле от това да имаме флота от Ем-боти на наша страна. Може да изглежда странно да говорим с всички вас, но… е, моят живот не може да се нарече нормален, особено напоследък.
След като свалих нужните части, аз се измъкнах изпод Ем-бот и положих ръка на обвитото в найлон крило.
— Ти не си някаква опасна сянка на човек, Ем-бот. Ти си мой приятел.
— Тъй като съм робот, твоите физически и вербални уверения се губят. Не усещам докосването ти, намирам семплите ти уверения за опит да наложиш мирогледа си, вместо да провериш задълбочено въпроса.
— Не знам какво представляваш, Ем-бот — отвърнах. — Ти не си чудовище, но не съм сигурна, че си и робот.
— Ти отново нямаш доказателства за подобни твърдения.
— Имам ти доверие — повторих. — От това чувстваш ли се по-добре?
— Не би трябвало — отвърна той. — Защо се преструваме? Аз просто имитирам чувства, за да мога по-добре…
— Чувстваш ли се по-добре?
— … Да.
— Ето ти доказателство — казах.
— Чувствата не са доказателство. Чувствата са точно обратното на доказателствата.
— Не и когато онова, което се опитваш да докажеш, е нечия човечност — усмихнах се аз, след това се пъхнах под найлона — бях оставила нещо близо до пилотската кабина — и се изтеглих нагоре, за да бръкна вътре. — Какво ще правим с дрона, ако не можеш да го програмираш?
— Мога да го програмирам — увери ме Ем-бот. — Просто ще има базови, рутинни програми — няма да има личност, нито ще симулира емоции. Ще си бъде машина.
— Става — отвърнах. — Продължавай да работиш.
Почесах Кръвожадния по главата, поех го в ръце, след това събрах частите, които бях взела от Ем-бот и се върнах в спалнята. Ем-бот включи следващата ми задача на екрана там: трябваше да събера сензора, холографския проектор и заглушаващото устройство в кутията, която той беше поръчал. Заех се с работа, като следвах инструкциите на Ем-бот.
Отне ми по-малко време, отколкото предполагах. Оставаше само да извадя жиците, за да ги свържа с дрона. Щяха да висят отдолу като плодове от клон — дизайнът нямаше да бъде особено елегантен, но пък камуфлажът на дрона щеше да му позволява да записва онова, което вижда, и да се скрие от вражеските сензори. На теория щях да го пусна в тоалетната на „Теглилки и мерки“, след това щях да го оставя да си проправи път — в невидим режим — до машинното и да направи снимки на място.
Ем-бот беше скептичен, че най-обикновени снимки ще са достатъчни и настояваше да включим и отделен сензор, който да премери нивата на радиация. Аз обаче имах инстинкт, вероятно свързан със способностите ми. Бях близо до това да измисля нещо, тайна, свързана със сайтониката и как Върховните я използваха. Да можех само да погледна хипердрайва…
— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Долу, на вратата, има някой.
Вдигнах поглед от жиците и се намръщих.
— Ами ако е Чамуит? Ще трябва да я отпратя — може би ще ѝ кажа да отиде на ваканция за няколко дни. Не можем да рискуваме Куна да научи…
— Не е тя — отвърна Ем-бот и ми показа образа от камерата на вратата. Беше Мориумур. Той пък какво търсеше тук? Дори нямах представа, че знае къде живея.
— Аз ще се справя с него — отвърнах.
28.
Вече бях започнала да усещам израженията на дионите. Когато свиваха устни и ги превръщаха в линия — без да показват зъби — беше нещо като усмивка за тях. Тя показваше, че са доволни и неагресивни.
— Мориумур? — възкликнах на вратата. — Всичко наред ли е?