Към небето 2 към звездите

— Наистина ли?

— Наистина. — Поколебах се, след това излязох от сградата. Не исках да го каня — не и докато бях по средата на таен проект. — Искаш ли да поговорим? Ти си от града, нали?

— Да — потвърди Мориумур. Той ми се стори по-отпуснат, когато продължи. — И двамата ми родители са живели тук цял живот. Има прекрасна водна градина наблизо! Ела, ще ти я покажа.

Заключих вратата, след това набрах съобщение на гривната като използвах кода на ЗСД, за да обясня на Ем-бот. Отивам на разходка. Всичко е наред. Скоро ще се върна.

Мориумур отново изтегли устни в права линия и аз забелязах, че дясната му половина е по-червена, отколкото преди няколко дни. Запитах се дали това не е потвърждение, че времето да се роди наближава. Правилно ли беше да се каже „да се роди“?

Той ме повика с пестеливо движение на ръката с обърната длан — дионски жест, определено много различен от вика или помахването, които използваха на Метален рой. Тръгнах по тротоара с него и се смесихме с гмежта от създания, които винаги се движеха по тези улици. Непрекъснатото присъствие на всички тези извънземни ме караше да се чувствам като хваната в капан.

По същия начин се чувствах понякога в Огнен рай. Тъкмо затова бягах в пещерите, за да ги изследвам. Мразех винаги да съм заобиколена от хора, мразех да вървя рамо до рамо с други. Мориумур сякаш не забелязваше множеството. Вървеше до мен, свил ръце зад гърба, сякаш се опитваше да остане незабелязан. Никой на улицата не обръщаше внимание на пилотските ни костюми. На Метален рой хората забелязваха пилотите и им правеха път. Тук бяхме просто две непознати лица сред море от странности.

— Това е добре — каза ми Мориумур. — Тъкмо това правят приятелите — излизат заедно.

— Казваш го така, сякаш… сякаш е нещо ново за теб.

— Така е — отвърна Мориумур. — Два месеца живот не е дълго и… виж, честно да ти кажа, процесът по сближаване ми се струва труден. Десният ми родител се справя много добре в това отношение, сприятелява се, разговаря, но това не е качество, което тази моя версия е наследила.

— Ангели небесни — отвърнах. — Ще бъда пределно откровена, Мориумур. Така както го казваш, направо ме слисваш. Значи помниш някои от нещата, които родителите ти са знаели, но не всички ли?

— Именно — потвърди Мориумур. — А бебето, в което ще се превърна, ще помни същото: смес от двамата родители с много дупки за запълване от моя опит. Тази смес, разбира се, може да се промени, на базата на това колко пъти се появявам наново.

— Казваш го толкова… откровено — отбелязах. — Не ми харесва мисълта, че обществото модифицира някого, преди още да се е родил.

— Не става въпрос за обществото — поправи ме Мориумур. — Говорим за родителите ми. Те просто искат да намерят за мен личност, която ще има най-добрите шансове за успех.

— Ами ако решат да опитат отново, вместо да те родят теб, това не е ли същото, като да умреш?

— Не точно — наклони глава Мориумур. — Дори да беше така, аз не мога да бъда убит — аз съм хипотетична личност, не окончателна. — Той стисна устни, дионския знак за неудобство. — Искам да се родя. Според мен ще стана великолепен пилот и тази програма показва, че имаме нужда от пилоти, нали? Значи не е толкова ужасно, че ще се роди дион, който обича да се бие.