Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
— Струва ми се, че това е нещо, от което твоите хора се нуждаят — отвърнах и заобиколих цветисто създание с две огромни очи, което приличаше на купчинка пръст. — Виждаш ли, това е проблемът. Ако обществото е сигурно, че неагресивните хора са най-добрите, единствено такива деца се раждат — и тогава те насаждат такъв начин на мислене. Следователно никой извън стандарта не се ражда.
— Ами… — сведе поглед Мориумур. — Чух какво казахте двамата с Хешо вчера. Докато бяхме на „Теглилки и мерки“ на връщане към града.
Първо си помислих, че става въпрос за разговора за хипердрайва — и за секунда изпаднах в паника — но след това се сетих, че се оплаквахме от Върховните и дионите. Техният елит, снобското им държание, убеждението, че са над „по-низшите“ видове.
— Знам, че не харесваш Върховенството — заяви Мориумур. — Смяташ, че работата с нас е трудна работа — необходимо зло. Но искам да знаеш, че Върховенството е и нещо чудесно. Може и да сме сноби и да нямаме желание да видим какво могат да ни дадат другите видове.
— Но тази платформа и десетки други като нея съществуват от стотици години в мир. Върховенството е осигурило чудесен живот на родителите ми — осигурява чудесен живот на милиони създания. Като контролираме хипердрайвите, ние предотвратяваме много страдания. Не е имало значителни конфликти от времето на човешките войни. Ако някой вид стане прекалено буен или опасен, можем просто да ги оставим сами. Не е толкова зле. Не им дължим технологията си, освен ако не решат да се съобразят с мира.
Мориумур ни преведе по няколко улици, покрай много магазини и сгради с надписи, които не можах да прочета. Постарах се да не се стряскам от всичко това, стараех се да не личи, че оглеждам всички извънземни наоколо. Само че не успявах да се сдържа. Какви ли тайни се криеха зад тези лица, които полагаха огромно старание да се представят като мили и любезни?
— Ами онези, които се оплакват или не пасват на обществото ви? — попитах. — Какво се случва с тях? Онзи, който протестираше пред площадките. Къде е сега?
— Изгнанието е съдбата на мнозина, които създават неприятности — отвърна Мориумур. — Но някой от нас длъжен ли е да търпи видове, които искат да живеят тук? Не може ли да обърнеш внимание на онези, на които сме помогнали, вместо на малцината, които не намират начин да се вместят?
На мен ми се струваше, че онези, които не се вместваха, бяха най-важните — истинско доказателство за това, какво е да живееш във Върховенството. Освен това непрекъснато си повтарях най-важния факт: че тези хора потискат и се опитват да изтребят другите като мен. Не знаех цялата история, но от онова, което бе казала бабчето, прадедите ми на „Дръзки“ не бяха участвали във войната. Били са набелязани единствено защото са хора, и са били преследвани още откакто са се приземили на Метален рой.
Брейд не беше предизвикала войната, но Върховните се отнасяха към нея като към пещерна тиня. Трудно ми беше да мисля за „доброто“, което правителството правеше, след като изключенията бяха прекалени.
Продължихме напред, аз бях отпуснала ръце отстрани и не ги движех много, защото, ако се блъснех в някой, този някой ми се извиняваше. Цялото това престорено възпитание криеше деструктивните им мисли. Колко бяха различни. Дори Мориумур бе пример за това. Той представляваше двама отделни индивида, които… се бяха слели, нещо като гъсеница. Двама, които имитираха трети човек.
Как можех да разбера подобни индивиди? Трябваше ли да се държа, сякаш е нормално? Завихме зад един ъгъл и подминахме двама креляни. Всеки път когато видех някой от тях, настръхвах и ме разтърсваше студена тръпка. Техните брони се използваха в изкуството на Метален рой, откакто бях родена.
— Усещаш ли ги? — попитах Мориумур, докато се разминавахме с креляните. — Родителите ти?
— Донякъде — отвърна Мориумур. — Трудно ми е да го опиша. Аз съм направен от тях. Накрая те ще решат дали да ме родят, или да пробват отново. Значи те са в съзнание, мислят, разсъждават, същевременно не го правят. Аз използвам умовете им, за да мисля, използвам и слетите им тела, за да се движа.
Ангели небесни. Това беше толкова… напълно извънземно.
Заобиколихме стена, минахме под арка и влязохме в градината, към която Мориумур ме водеше.
Застинах на място и ахнах. Представях си потоци, може би водопад, но „водната градина“ представляваше нещо много по-грандиозно. Огромни, блестящи глобуси вода — с диаметър от поне метър — се носеха над земята. Повърхността им трептеше, отразяваше светлината, висяха на два метра над земята.