Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
Якият спецназовец мълчаливо залепи грузинеца с лице към капака на колата, друг му щракна белезниците. В салона на микробуса се мяташе вторият мъж, като трескаво се мъчеше да извади от джоба си пистолет ТТ. Но той не успя да стреля, защото беше съборен на пода от мощен ритник в гърдите. След секунда як спецназовец беше го яхнал и извиваше назад ръцете му. После, вече с белезници, го изкараха навън. Тамара, която седеше в кабината до шофьора, сякаш се вкамени.
— Отворете вратата! — заповяда изникналият пред нея Грязнов.
Тя се подчини. Грязнов я разглежда няколко секунди. Светлосив шлифер от най-мека кожа. Късата черна коса едва прикриваше ушите й, като се разделяше на път по средата и обрамчваше с къдрите си лицето й. Малко едричък нос, красиво очертани устни и неголеми, но изразителни тъмни очи с дълги черни мигли. Много привлекателна жена.
— Тамара Кантурия? — попита Грязнов.
— Не — като се позабави, отговори момичето. — Елена Суботина. А какво е станало? Ние се местим и прехвърляме покъщнината си.
— Ясно — каза той. — Вашите документи, моля.
Тамара извади от чантичката си паспорт и му го подаде.
— Все пак какво е станало? Какво си позволявате? Аз ще се оплача.
— Разбира се, това си е ваше право — съгласи се Грязнов. — Трябва да огледаме багажа ви. Тук наблизо току-що стана убийство. Та вие като нищо може да карате разчленения труп, гражданко Суботина — весело говореше той, докато проверяваше паспорта. — Момчета, хайде — махна Вячеслав Иванович на оперативните служители. — Олег, ела — повика той Олег Лойко. — Емелянов, викай свидетелите.
Оперативниците вече разбиваха сандъците, като изхвърляха набутаните отгоре парцали. Отдолу, обвити с мека сива хартия, лежаха кутийки с ампули.
— Лойко, веднага я закарай за изследване — подаде Грязнов една кутийка на Олег. — Граждани свидетели, една опаковка от веществото изпращаме за анализ, което ще бъде вписано и в протокола.
Свидетелите, две възрастни портиерки, единствени те живи души на безлюдната в ранния час улица, шашнато кимнаха.
— Вячеслав Иванович, ама това имане няма брой! — ахна Юра Виноградов.
— Бройте, момчета… Пилете, Шура, пилете… Те са златни.16 Иначе гражданката Суботина ще каже, че в МУР са й подхвърлили кутийките.
— Аааа! — изведнъж закрещя с пълен глас един от задържаните, оня, дето размахваше пистолета.
— Мълчи, гад, ще те застрелям като псе — ласкаво му прошепна на ухото спецназовецът, който го държеше.
— Покъщнина значи превозвате? — подсмихна се Грязнов, като гледаше Тамара. Тя мълчаливо се извърна.
Най-после беше оформен протоколът от местопроизшествието, от който следваше, че в задържания микробус са намерени сто хиляди опаковки с неизвестно вещество. По десет ампули във всяка опаковка. Когато свидетелите се подписаха, Грязнов все така весело каза на младата жена:
— Е, очарователна гражданко Суботина, да вървим на „Петровка“! Вашите рицари, безусловно, ще дойдат с нас.
Иля Николаевич Висницки недоволно поглеждаше часовника. Вече беше десет, а Тамара я нямаше на работа!
Ама докога ще я кара така? И без това все си тръгва по-рано. Ето, вчера пак ходи на своя доктор, два часа по-рано си тръгна. Днес пак я няма. Всички знаят, че тя му е почти роднина, мълчат си. Но зад гърба му мърморят вероятно. В смисъл, към другите Иля Николаевич е строг, а на някои всичко им е позволено. И пак трябва да се обърне към секретарката на своя заместник — първата клюкарка на учреждението. Ама как може да го излага това момиче така? Той, естествено, разбира, че тя има проблеми със здравето, нещо там женско. Тамара през сълзи му призна преди две години, че се лекува от безплодие. („Господи, има ли въобще на света нормални, здрави жени?“ — мимоходом си помисли той, като си спомни своята загинала жена.) И той много й съчувства. Затова и не се омъжва момичето, смята, че няма право да създава семейство, което няма да има деца. Това, разбира се, е много благородно, а и въобще Тамара е славно момиче и той много я обича. Но работата си е работа, всичко си има граници! В края на краищата тук не е гаражно магазинче, а главно управление към Министерството на здравеопазването.
Така си мислеше Иля Николаевич, като ядосано преглеждаше поднесените му за подпис документи.
Но той прекрасно знаеше, че само като се отвори вратата и Тамара надзърне през идиотските си очила, които носи само на работа, цялото му раздразнение ще отлети. Той наистина много се привърза към момичето, което умееше да усеща настроението му и да каже само няколко думи, но именно тези, които му се искаше да чуе в момента.
16
Намек за гирите на гражданина Корейко от „Златният телец“. — Б.пр.