Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Фалтанската армия бе принудена да прекара два мъчителни дни във Виндикеър. Хауфутът се опита да си внуши, че това забавяне не е от значение, че брудуонците или вече се изливат от Просеката, или се намират на половин година път от нея. Но тези размишления само насочиха мислите му към въпроса как Лийт възнамерява да осигури провизиите на армия от шестдесет хиляди души, докато изчакват появата на Рушителя, и колко глупаво щеше да изглежда Компанията, ако брудуонската армия не изникнеше. Но с тези неща щяха да се занимават в бъдеще. Важното сега беше да дочакат изработването на допълнителните шлепове.
По време на закуската на втория ден Лийт се изказа в сходен смисъл. Хауфутът се възползва от възможността да отговори на собствените си съмнения.
— Пристигнахме три дни по-рано от обявеното — рече дебелият мъж, докато приготвяше нова хапка. — Не е справедливо да очакваме корабостроителите също да са приключили преждевременно. — Той се приведе напред и потупа ръката на Лийт. — Вчера успяхме да изпратим почти една трета от хората. Сигурно вече са напреднали доста.
— Хауфуте? — тихо каза Лийт. Мъжът се приведе към него, привлечен от нещо в гласа му. — Как постъпваше ти, когато ти се събереше прекалено много? Когато хората искаха от теб повече, отколкото си бил способен да им предоставиш?
Селският водач въздъхна облекчено. След срещата обсъжданията в Компанията бяха продължили — всички се тревожеха за Лийт, притеснени, че той няма към кого да се обърне. Бяха съзрели бездната, зинала между братята. И продължаваха да крият същинската степен, в която Хал беше наранен. Малко вероятно беше двамата да се помирят, което елиминираше единия от доверените на Лийт люде. Оставаше Фемандерак. Любопитният философ от Даурия също изглеждаше близък с момчето от Лулеа, ала и между тях изглежда се беше случило нещо — макар да липсваха доказателства, а и самият Лийт да беше отрекъл. Във всеки случай даурианецът се стараеше да отбягва Лийт, макар сам да бе обещал, че ще го посвети в мистериите на Фуирфада.
Момчето трябваше да поговори с някого. Всички бяха единодушни, че от него зависи прекадено много, за да се самоунищожава с подобно мълчание. Сега, след като Лийт бе проговорил, хауфутът трябваше да подбере отговора си много внимателно.
Не бъди прекалено сериозен, напъти се сам. А на глас каза:
— Винаги разчитах на селския съвет. — Хауфутът изрече думите небрежно, привидно не разбрал сериозността на въпроса. — Ако нещо ми се стореше прекалено тежко, винаги се обръщах към тях.
— Но никой от тях не може да понесе моята тежест — каза Лийт почти шепнешком. — Никой от тях не разбира.
— Във всеки случай видът ми не говори за водителско величие — продължи хауфутът. Не бива да звуча поучително. — И селяните знаеха границите на възможностите ми. Понякога виждаха в мое лице дебел глупак, който разбира единствено от храна. Трябваше да се науча да оставям другите да вършат неща, които бяха напълно по силите ми. Но не съм сигурен как бих се справил, ако носех твоята тежест.
— В началото на пътуването ти искаше да ни изоставиш. — Гласът на Лийт беше напрегнат. — Искаше да продължим по Западния път без теб. В крайна сметка ти остана с Отшелника и си почина от грижите. Но кой ще даде почивка на мен?
— Лийт, тогава всичко изглеждаше срещу нас. Мостът беше сринат, брудуонците ни се присмиваха от другия бряг. За спасяване на родителите ти не можеше да става и дума — нашият собствен шанс за оцеляване беше нищожен. А виж къде сме сега! Виж колко далеч стигнахме! Намерихме Джугом Арк, с нейна помощ събрахме огромна армия. Поели сме да осъществим това, което някога смятахме за неосъществимо. Тогава бяхме шепа, сега сме хиляди. Множество мъдри и разумни люде могат да споделят тежестта ти.
— Не — промълви Лийт. — Няма кой друг. Само аз съм.
Отговорът на хауфута беше преустановен от местен служител, нахлул в палатката.
— Помолихте ме да докладвам при оттласкването на стотния шлеп — бързо каза мъжът. — Работихме цяла нощ под светлината на факли. Последните десет шлепа са готови. Ще дойдете ли да ги прегледате?
Изражението върху лицето на Лийт, оставил закуската си недоядена и вървящ след служителя, едва не разкъса едрото сърце на хауфута.