Колекционерът на татуировки [bg]

„Добре, хайде, действай.“

Улично ченге, лошо ченге, през кишата отива на погребение.

Пуласки се приближи до един от опечалените, възрастен мъж с тъмен костюм.

— Здравейте. Аз съм Стан Валенса.

Беше репетирал безброй пъти да казва името и да отговаря на него (бе накарал Джени да го нарича така миналата вечер), за да не пропусне да се обърне, ако някой го извика като „Стан“. Или по-лошо, да се огледа назад, ако чуе името.

Другият мъж се представи — не беше с фамилия Логан — и запозна Пуласки с още един мъж и една жена. Полицаят се помъчи да запомни имената им, после си каза, че не трябва да забрави да снима с телефона си присъстващите.

— Откъде го познавате? — попита възрастният мъж и кимна към урната.

— Работили сме заедно.

Другите примигнаха смаяно.

— Преди няколко години.

По-младият от двамата мъже се намръщи. Като гримаса от „Семейство Сопрано“.

— Работили сте заедно, а?

— Да.

— Добре ли се познавахте?

„Бъди смел“ — каза си Пуласки.

— Да. Доста добре.

Погледът му казваше: „Защо, теб какво те интересува?“. Спомни си всичко, което можа за престъпленията, които бе организирал Часовникаря. Не възнамеряваше да се представя като съучастник на убиеца, а само да намекне, че е участвал в някои тайнствени машинации — колкото да възбуди интереса на всеки, който би искал да се докопа до нещо от започнатите начинания на Логан.

Контейнери, пратки, вътрешна информация.

По-малко е повече, повече е по-малко.

Разговорите стихнаха. Пуласки долови класическа музика от скрити в стената колони. Не я беше чул досега.

За да поддържа разговора, изрече:

— Колко тъжно.

— Но е облекчение — отбеляза едната жена.

Облекчение — да, вероятно. Да умреш от сравнително бърза и безболезнена смърт, вместо да прекараш остатъка от живота си в затвора, сигурно беше избавление.

— Преди две-три години, когато работехме заедно, изглеждаше здрав — продължи той.

Дори имаше снимка на Логан от онова време и убиецът наистина изглеждаше здрав като бик.

Хората отново го изгледаха.

— И толкова млад — добави полицаят под прикритие.

Тук нещо не беше наред. Но по-възрастният от присъстващите се наведе към Пуласки и докосна ръката му. Усмихна се:

— За мен, да, беше млад.

Посетителите бавно започнаха да излизат. Единият вече беше вън.

За да вземе пистолета си?