И се възправи сянка [bg]

Бан дишаше тежко, вцепенен от случващото се около него. Напредването им се бавеше. Продължаваха да оказват натиск напред, макар и с голяма мъка, а сега изглеждаше, че отляво имперските войници ги принуждават да отстъпят назад. По-лошото беше, че цялата армия вече беше обкръжена, без надежда да се измъкне.

Капитаните и строевите сержанти ругаеха своите чартаси и им крещяха да настъпват по-упорито напред. Близо до него, вляво, един капитан буташе хората си по гърбовете и ги засипваше с хули.

— Изпрати куриер до Оциен в Девета — извика Крийд в ухото му и кимна към останалите резервни чартаси, които едва се виждаха вдясно. — Нареди им една чартаса да отиде за подкрепление на левия фланг.

Бан за пореден път се възхити от генерала, който помнеше името на всеки офицер под свое командване.

— И, лейтенант — добави Крийд, докато Бан се обръщаше към близкия куриер, — уведоми генерал Реверес, че ако отстъпи още малко, лично ще отида да му свърша работата.

— Сър.

След като изпрати куриера до Оциен, Бан си избърса лицето с трепереща ръка. Взрив наблизо го накара да подскочи.

Нищо не би могло да подготви човек за звука на решаващата битка. Той си припомни първия път, когато беше чул нещо подобно — деня, в който манианците бяха атакували Щита. Беше го хванало разстройство, а умът му беше станал муден, сякаш мислите му плуваха в кал. Беше като да се озовеш насред гръмотевична буря — костите ти вибрират, ушите те болят повече от гърлото, което вече си раздрал от викане. Звуците от предните редици вече бяха невъобразими. Там цареше същинска касапница, която достигаше до него под формата на трупове под ботушите на напредващите редици. Вонята трудно се издържаше. Калната земя беше напоена с кръв, смесваща се с останалото, което човешките тела изпускат в такива случаи — смърдяща и лепкава маса, в която той бе падал неведнъж.

Насред строя имаше открито пространство, където трупаха мъртвите и ранените. Хората с носилки търчаха напред-назад и не можеха да насмогнат на броя на жертвите в опита си да ги местят със скоростта на придвижване на армията. Монасите им помагаха, където можеха. Медикосите водеха свои битки за спасяването на животи. Раните бяха непоносими за гледане дори за Бан, който беше видял достатъчно кръв в обсадата на стените. Откритите рани кървяха обилно и оголеното месо изглеждаше шокиращо живо. Краката се хлъзгаха върху сивите черва, които се валяха пръснати в калта. Разкъсана кожа висеше на парцали, очни орбити зееха празни, кръв бликаше от тела с откъснати крайници.

Мъже, които изглеждаха напълно невредими, просто седяха на земята и ридаеха или гледаха невиждащо празното пространство. Един войник се опитваше да свали бронята си. Мъчеше се да го стори от няколко минути и въпреки това не беше успял да се справи с простата задача да свали нагръдника си. Най-зле бяха онези, които не можеха да ходят. Някои бяха изоставени отзад при придвижването на оформения като връх на копие строй и ариергардът ги тъпчеше там, където лежаха.