И се възправи сянка [bg]

Над бронзовия ръб на щита си едва можеше да различи тримата мъже пред себе си в колоната. Уикс сега беше достатъчно близо до предната линия, за да мушка трескаво слепешком с чартасата си над раменете на онези пред него, което беше също толкова опасно за другарите му, колкото и за вражеската пехота. Мъжът пред Уикс замахваше много по-хладнокръвно, сякаш е правил това и преди, а онзи, стоящ най-отпред, се виждаше само като неясен силует в мрака, застанал над Червения гвардеец, който допреди малко беше заемал това място, и далечните пламъци се отразяваха в шлема и меча му, докато той отбиваше и на свой ред нанасяше удари, знаейки, че животът му зависи от това.

Бул едва виждаше отвъд него тълпите на неприятелската пехота, с която се сражаваха, като се изключат върховете на копията, които мушкаха и замахваха към мъжете от двете му страни. Въпреки това сред шумотевицата на битката успяваше да различи виковете и сумтенето от сблъсъците там. Каквито и да бяха враговете им, те нанасяха доста поражения. Наложи му се последователно и доста бързо да прескочи трима мъже, всичките мъртви. Шлемовете и щитовете им бяха смачкани, лицата им бяха превърнати в каша, а ръцете им — пречупени като клонки. Същото се случваше и в колоните от двете му страни. Покосяваха редиците им по-бързо, отколкото се придвижваше чартасата.

За момент лунната светлина проби през пролука в облаците. Мили боже! — помисли си Бул, когато зърна нещо — фигура, която беше твърде висока, за да е реална. Видя се само за миг, преди мракът да я погълне.

След това колоната отново се придвижи напред, притискайки Бул, и той пак се препъна в поредното тяло на земята — Червен гвардеец, върху чийто шлем имаше вдлъбнатина с размера на черепа му.

Младият Уикс хвърли поглед през рамо и зяпна с отворена уста. Между младежа и врага стоеше един-единствен Червен гвардеец. Бул наклони чартата си над рамото на младия мъж и изчака да усети върхът й да намери баланса си, уравновесен от противотежестта на шипа в основата й, известен като „резача на пръсти“. Червеният гвардеец зад Бул стори същото.

Сега ги виждаше. Трима гиганти — нямаше по-подходяща дума, с която да ги опише — трима мъже, високи поне осем стъпки, стояха един до друг и изглеждаха още по-високи заради гребените си от разрошена руса коса. Той осъзна, че това са мъже от северните племена, когато зърна боядисаните им с бойна окраска лица. Беше чувал, че някои от тях достигат такъв ръст.

За момент Бул направи нещо, което не беше правил, откакто беше младеж в редиците на армията. Замръзна, стъписан от онова, пред което е изправен. Наблюдаваше с пресъхнала уста замахването на огромния боен чук, който се стовари като падащо дърво, и мъжът, който беше „острието“, изчезна под него.