И се възправи сянка [bg]

Чантата медико подскачаше на хълбока на Кърл, докато следваше Крис по замръзналата земя. Тичаха през прикриващите части на леката пехота на Доброволците и Червената гвардия, които защитаваха фланговете и ариергарда на бойния строй, докато той бавно си проправяше път напред. Тук, в по-разредените си формации и извън защитата на основните сили, войниците бяха по-уязвими и загубите бързо нарастваха.

Крис посочи един паднал мъж и продължи да тича, без да поглежда назад, за да види дали Кърл го е видяла, или не.

Осветителна ракета изсвистя в нощта и в продължение на няколко мига освети сцената в оттенъци на яркозелено, докато Кърл клечеше до ранения Доброволец. Мъжът започна да обръща очи. От бедрото му, точно под ръба на ризницата, шуртеше кръв. Тя не можеше да каже от какво е раната. Имаше вероятност вътре да е заседнал куршум.

— Крис! — изкрещя тя, но жената вече не се виждаше, изгубена между сражаващите се мъже.

Това е лудост — помисли си, докато гледаше надолу към раната. — Не съм обучена за такива неща. Не съм готова за тях.

Тя продължаваше да клечи, замръзнала насред цялата тази лудост в нощта. Виковете на умиращите мъже изпълваха ушите й и насилието беше навсякъде около нея. Тя мразеше всичко това, мразеше го с всяка фибра на тялото си, мразеше тази нужда на мъжете да се бият и да завладяват, да разкъсват света на парчета, за да задоволят детинските си пориви.

Раненият войник изстена от болка и промърмори нещо с пресъхналите си устни. Тя погледна надолу към него. Беше с брада, на средна възраст. Нечий баща. Нечий съпруг. Кърл си спомни за какво е тук.

Провери пулса му и установи, че сърцето му все още бие силно. Започна трескаво да рови в чантата си медико за стъкления капкомер със саново семе. Стисна устата му, за да я отвори, и капна няколко капки върху езика му. Той изстена отново и тя сипа в устата му съвсем малко вода от манерката си.

— Благодаря ти — изпъшка той и се опита да се обърне на една страна.

— Не се движи — предупреди го тя, докато слагаше компрес върху раната му.

Около тях леката пехота беше изтласквана обратно от настъпващия строй на имперските войници. Мъжете изстрелваха по врага къси копия, гранати и стрели. Покрай нея притичваха взводове, които се опитваха да обходят по фланга приближаващото множество. В нощта отекна експлозия. Един мъж падна по лице в снега на не повече от десет крачки разстояние.

— Натискай силно! — изкрещя тя на Доброволеца и хванала лепкавата му космата ръка, я притисна към превръзката.

Той отново забели очи, но след малко успя да ги фокусира пак върху нея.

— Натискай! — повтори тя.

Той примигна, за да й покаже, че е разбрал.

Кърл изтегли едно от тънките колчета от колчана на гърба си. Единият му край беше със заострен връх и тя разчисти малко снега, след което го заби здраво в земята. Разгъна бялото знаменце отгоре, така че хората с носилките да открият по-лесно ранения. Хвърли поглед към другия пострадал, който лежеше наблизо.