Открадни си свят [bg]

— Любовта е хормонална илюзия, предизвикана от взаимодействието на две одухотворени полета от информация, водещи до синхронизация на хормоналния резонанс.

Акробатката въздъхна и подпря замислено брадичката си с юмрук.

— Всъщност, това вече го знаех. Питах те дали си обичала полицейски кадет?

— Професията рядко е адекватен показател за личността — отвърна без забавяне жената.

— Дори не се опитваш — Саския се прозя. Жалко, че вече нямаше връзка с Алис. Тя разполагаше с резерви от симпатия, с каквито „Дж. М. Сувиен“ не можеше да се похвали.

Холограмата витаеше над холосцената — неподвижна, очакваща нейното завръщане. Контурите й бяха очертани с ярка светлина, която се извиваше като ореол над тъмната коса. Яката на палтото й беше вдигната нагоре, подчертавайки надменно щръкналата й брадичка. Тя държеше флакон със сребърен спрей, а през гърдите й минаваше сребриста диря, заради която приличаше на древно египетско божество. От ушите й висяха миниатюрни огледални дискове и се поклащаха едва забележимо, сякаш докоснати от неуловимо течение.

— Тези огледала… — размишляваше гласно Саския, — искаш да покажеш нещо… твоето собствено лице. Теория. Истина или фалш?

Ариелът не отговори. Саския го предпочиташе пред досадното „недостатъчно информация“.

— Алтернатативна теория: налага ти се да виждаш собственото си лице. Навсякъде, където отиваш. Е, каква е твоята тайна?

Жената отново мълчеше. Всичко, което се чуваше, бе топуркане на мънички крачета.

— Защо приличаш толкова много на капитана? Ти не си капитанът, нали? Или пък си?

— Отъждествяването на две полета е блаженство — отвърна сияещата жена. Тя премигна за миг, лампите също. — Но то съществува само в полевата сфера, не и в плътта. Индивидуалната въплътеност и началото на сливането.

— Сега вече говориш като Кстаска — въздъхна Саския и отиде да се ровичка в холодека. Зад шкафа имаше цяло гъмжило хлебарки. Саския взе една от тях и я заразглежда любопитно. Беше оцветена в бледорозово от изолацията, която бе надъвкала.