Деца от кръв и кости [bg]

— Да извикаме ли Зу?

Този път улавям провлечено говорене, което съм чувала само от благородници от източните части. Представям си картата на Ориша на баща ми. Освен Илорин, единственото село на изток, достатъчно голямо, за да има благородници, е Уари.

— Зу може да почака — отговаря й мъжки глас със същия напевен говор от изтока.

Когато притежателят му се приближава, ме удря вълна от топлината, която се излъчва от тялото му.

— Куаме, недей!

Торбата е дръпната от главата ми така бързо, че шията ми се извива рязко напред. А светлината на фенерите засилва туптенето в главата ми. Боря се с болката и се опитвам да огледам всичко, но зрението ми се замъглява.

Пред погледа ми е лице на божник с присвити в подозрение кафяви очи. Грубата му челюст е покрита с гъста брада. Когато се приближава още повече, виждам малка сребърна обица в дясното му ухо. Въпреки заплашителното му изражение едва ли е много по-голям от Тзеин.

Зад него стои божница, прекрасна с тъмната си кожа и котешки очи. Дълги бели къдрици падат по гърба й и се заплитат в ръцете й, когато тя ги кръстосва. Намираме се в голяма платнена палатка, издигната около дънерите на две огромни дървета.

— Куаме, маските ни!

— Нямаме нужда от тях — отговаря младежът и дъхът му стопля бузата ми. — Този път тя е в опасност. Не ние.

Зад него виждам още някого, завързан за дънера на другото дърво и с торба на главата. Тзеин. Въздишам, когато го разпознавам, но облекчението ми не трае дълго. На торбата има кърваво петно, тъмно и мокро. Кожата му е осеяна с порязвания и натъртвания — сигурно не им е било лесно да го докарат тук.

— Искаш да говориш с него? — пита Куаме. — Кажи ми откъде взехте свитъка.

Той размахва пергамента в лицето ми и кръвта ми се вледенява.

Небеса! Какво още е взел?

— Искаш ли си ножа? — Куаме сякаш прочита мислите ми и изважда камата от кост от колана си. — Не можехме да оставим гаджето ти с такова оръжие.

Той срязва парцала, с който е запушена устата ми, без да трепне, дори и когато порязва бузата ми.

— Имаш един шанс — изрича през стиснати зъби. — Не си прави труда да лъжеш.

— Взех го от кралския дворец — отговарям веднага. — Тръгнали сме, за да върнем магията. Избрана съм от боговете.

— Ще извикам Зу… — обажда се момичето зад него.

— Фолаке, чакай — спира я с остър тон Куаме. — Без Джайлин, трябва да отидем при нея с отговори.

И се обръща отново към мен, присвивайки очи.

— Косидан и благородничка са тръгнали да връщат магията, но с вас няма нито един маг…

— Имаме…

Замълчавам, прехвърляйки информацията, която той разкри с простичкия си въпрос. Това ме връща към обедите в двореца, времената, когато трябваше да търся истината зад всичките лъжи и усмивки. Той мисли, че Тзеин и аз сме сами. Това значи, че Зели и Инан сигурно са се измъкнали. Или изобщо не са ги заловили. Възможно е все още да са в безопасност…