Синовете на Спарта [bg]

Трудно беше да не се зяпа как гърците влизат в царската шатра, издигната в пустинята в същия ден. Вместо пясък или прости килими, проснати на земята, подът бе от полирани каменни плочи. Покривът се поддържаше от множество стълбове и въздухът беше наситен с аромата на благовония и подправки. Танцьори се движеха гъвкаво под звуците на някакъв струнен инструмент; момичетата носеха само къси поли, а момчетата бяха с руж и грим. Имаше може би стотици персийски войници, наредени покрай стените като черни и бели бръмбари, с лъщящи лица от потта и опиатите, които разпалваха кръвта им. Самият въздух беше тежък, макар че бе трудно да се каже дали от пустинната жега, или от втритите в голата кожа масла.

Дванайсетимата гърци влязоха по двойки, с Клеарх и Менон начело, следвани от Проксен и Нет. Менон беше избрал да застане отдясно на спартанеца и сега зяпаше и примигваше към светлината на стотиците пламъци. Лампите бяха поставени на бронзови пръчки, закрепени в дупки в камъните, или ги държаха роби, чиято единствена задача бе да осигурят светлина, когато има нужда от нея.

Централната част на павилиона беше заета от маса за пиршества с ножове и купи, подредени върху кървавочервена покривка. Над нея се въртеше голям светилник с горящи бели свещи. Масата се простираше отляво и отдясно на гърците, а от другата й страна ги гледаха персийски офицери. Клеарх изпита странна смесица от емоции, когато видя сред тях Арией. Първата му реакция бе облекчение, че е жив. Иначе сдържаната му усмивка и предпазливо изражение бяха достатъчно красноречиви. Нямаше нищо чудно, че човек като Арией отново се ползва с благоволението на царя. Основната черта на персиеца беше способността му да оцелява.

Клеарх кимна на Арией. Не му дължеше повече от това, а в отговор персиецът заби поглед в пода. Клеарх погледна към онзи, които седеше в центъра — цар Артаксеркс. Богът-владетел на Персия донякъде приличаше на Кир, така че нямаше начин да го сбърка дори ако не беше заобиколен дотолкова от издокарани и боядисани роби, че приличаше на златотъкан килим. Царят беше и по-як, отколкото го беше описвал Кир — като воин, а не като човек на книгите. Беше облечен в широка роба от някаква лека тъкан и изглежда му беше прохладно въпреки жегата. Брадата му беше намазана и вчесана така, че краят й беше заострен. Клеарх видя, че носи египетски нагръдник от злато и бронз под горната си дреха и кама на пояса си. Артаксеркс обаче се усмихваше почти мечтателно и нямаше усещане за непосредствена заплаха.

— Добър вечер — каза някакъв мъж на гръцките гости и се поклони. Клеарх си помисли, че поздравилият ги прилича на високопоставен слуга.

Не би трябвало да има нищо чудно да чуе гръцка реч, но въпреки това Клеарх примигна, когато чу родния език толкова далече от всичко, което познаваше и обичаше. Опита се да не гледа съблазнителните фигури, които се гърчеха в периферното му зрение, макар че дрънкането на музикантите не заглушаваше напълно звука на плъзгащи се едно по друго тела. Тук във въздуха се носеше опасна емоция, може би миризма на кръв, маскирана от силни благовония. Това беше място на жега и страст, а не на прохлада и безопасност.