Дъщерите на Костотрошача [bg]

Усещаше единствено отвращение.

По едната й буза се търкулна сълза. Плачеше ли? Не бива да плаче! Не пред него. Тъмните вени, очертани под кожата му, сякаш бяха пълни с нещо черно, не с червена кръв. Гърдите му се издигаха и спускаха, гладки и избръснати, и за един кратък миг тя се почувства принудена да пресегне и да го докосне, но страхът прогони този импулс.

— Харесва ли ти? — тихо попита мъжът.

Не, не искам да ми харесва.

Объркване загриза мислите й. Бетани преглътна и каза онова, което знаеше, че иска да чуе той.

— Да.

— Помислих си, че може да се уплашиш.

— Така би трябвало, нали?

— Почти съвършена е. Другите се плашеха от мен.

В гласа му имаше печал, но освен това тя сякаш долови и съвсем лек гняв. В този миг си каза, че вероятно разбира Алвин Финч по-добре.

Намираше се в присъствието на силен човек, за когото отнемането на човешки живот не представляваше проблем. Сатана, както сам се беше нарекъл.

Само че той беше толкова окаян, колкото и самата тя. Финч искаше само да бъде нужен. Обичан. А когато нямаше нито едно от двете, прибягваше до убийство, за да потуши болката си.

Точно както един тийнейджър се опитва да превъзмогне болката, че е отхвърлен, като си пререже вените. Хората правеха много откачени неща, за да бъдат желани.

— Как може някой да се плаши от кожата ти? — попита тя.

Той просто дишаше. Бетани не биваше да допуска грешката да звучи покровителствено, като майка.

— Когато си отвлякъл тези момичета от домовете им и си ги завързал, те не са били в състояние да реагират разумно — отбеляза Бетани. — Всичко ги е плашело.

— Или са завиждали.

Тя вдигна ръка, видя, че трепери, и отново я свали.

— Може ли да я докосна?

Той се поколеба за миг, преди да реши.

— Да. Да, искам да я докоснеш.

— Ръцете ми треперят. Непривично ми е, нервна съм.

— Така е по-добре.

Тя пресегна треперещата си ръка и докосна плътта над дясното му зърно. Беше студена и учудващо гладка, когато прокара пръсти по кожата.

За един шеметен миг Бетани изпита по-скоро удивление, отколкото страх. Не разсъждаваше ясно, навярно поради твърде дългото си пленничество. Помисли си, че усеща неочаквано удоволствие от допира до кожата на Алвин, понеже той вече е пречупил съзнанието й.

Че той троши кости, но и не само кости. Прекършваше и волята на хората и явно вече бе започнал да бърника и в нейното съзнание. Тя усещаше ума си като астероид, привлечен от невидимо, но мощно магнитно поле в безкрайния мрак.

Бетани обаче не се противопостави на притеглянето.

— Какъв лосион каза, че използваш?

— Нокзима — повтори той.