Дъщерите на Костотрошача [bg]

— Много мислих и не мога да разбера защо някой ще отвлича непознат от леглото му посред нощ и после ще го заключи в мазе, където да чака да му строшат костите.

Прозвуча като обвинение и Бетани побърза да смени тона, когато долови грешката си:

— Поне така си помислих отначало. После си дадох сметка, че вероятно ме познаваш. Вероятно имаш основателна причина да постъпиш така. Не си луд, който действа на посоки. Ти имаш съвсем конкретен план и си убил няколко момичета, следвайки този план.

Той не продумваше. Може би Бетани бъбреше повече, отколкото трябва. Искаше да го накара той да проговори. Трябваше да усеща, че той е свързан с нея, за да може в крайна сметка, колкото и да е невероятно, да се откаже от намерението си да й натроши костите и да я убие.

— Искам да разбера, Алвин. Наистина искам. Никое от останалите момичета не го е направило, но аз наистина искам да разбера, преди да умра.

Ръцете на мъжа висяха отстрани на тялото му, като че ли не беше сигурен какво да прави с тях. Заговори тихичко:

— Другите убих бързо. Досега вече половината им тяло щеше да е натрошено и те щяха да се усукват на пода, мъчейки се да дишат. Ти обаче — вдиша той през носа и преглътна мъчително — си различна. Надявам се да го разбираш.

Той трепереше. Стоеше на метър и половина от нея, гледаше я с искрящите си сини очи и целият трепереше досущ като самата нея.

Мъж и момиче, лице в лице в това мазе, които трепереха мълчаливо.

— Знаеш ли какво означава името ти? — попита той.

Знаеше от часовете по теология в училище „Сейнт Майкъл“. Произхождаше от Елизабет.

— Моят Бог е клетва за вярност — отговори тя.

— А баща ти спази ли клетвата си?

Заместваше взаимно баща и Бог.

— Не.

— Майка ми също ме предаде. Мразя майките. Мразя бащите. Те всички са лъжци.

— Значи все пак помежду ни има нещо общо. — Той беше престанал да трепери, а тя се беше разтреперила отново, но пък много ясно беше усетила, че не бива да го заплашва, като се опитва да поеме контрол над каквото и да било, включително над разговора.

Той дълго се взира в нея, сякаш се опитваше да прецени доколко е искрена.

— Харесват ли ти очите ми? — попита Алвин.

Бяха красиви и много плашещи едновременно.

— Красиви са.

— И твоите. Харесвам сини очи.

Тя неволно потръпна.

— Искаш ли да ми видиш кожата? — попита той.

Бетани беше поразена най-силно от факта, че не се страхува в негово присъствие. Изпитваше някакво странно облекчение, че е с него. Беше много по-добре от несигурността, която я преследваше от дни. Да стои тук с Алвин й носеше необяснима утеха. Знаеше, че ще приеме част от него, и това се оказа не толкова ужасяващо, колкото си беше представяла.