Дъщерите на Костотрошача [bg]

Затова се постара да запази спокойствие и най-накрая успя да се изпишка.

Доволна, че все още притежава силата на духа да продължи, взе пакетчето с хартиени кърпички и излезе в коридора. Той я чакаше търпеливо в дъното.

— Имаш ли нещо против да ги взема? — попита Бетани с кърпичките в ръка.

— Не. Твоята стая е онази в края. Вратата е отворена.

Мисълта да се премести в друга стая, особено в такава, която той вече нарича „твоята стая“, беше ужасяваща. Обаче Бетани се завъртя на пети и влезе в помещението, без да покаже с нищо, че се страхува.

Мъжът влезе след нея и й посочи метално легло покрай отсрещната стена.

— Седни на леглото.

Тя се подчини. Той отиде до лампата, която висеше от дебела греда на тавана, запали фитила и духна кибритената клечка. Жълтеникавата светлина прогони мрака от ъглите на стаята.

Мъжът затвори вратата, заключи с катинар и пъхна ключа в джоба си. Стаята беше два пъти по-голяма от другата, в която Бетани бе живяла през последните няколко дни, но иначе много приличаше на нея — като се започне от леглото и се стигне до пръта, който се издигаше в средата от пода до тавана. Същите стени, същият таван, нашарен от кафяви корени, които бяха или мъртви, или умираха.

Единствената разлика беше странното кръстовидно съоръжение, закрепено на стената вляво от нея. Дървени блокчета, които изглежда бяха залепени или заковани за бетона отзад. Между блокчетата имаше разстояние и те образуваха обърнато Y с кръстовиден елемент отгоре. Не беше сигурна какво е това — най-вероятно беше останало от нещо, което преди е било вградено в стената.

— Казвам се Алвин — представи се мъжът.

Тя отново се обърна към него и видя, че той стои, пъхнал и двете си ръце в джобовете на панталоните.

— Някои хора ме наричат Костотрошача. Освен това обичам да си мисля, че съм Сатана. Можеш да ме наричаш Алвин или Сатана, но моля те, не ме наричай Костотрошача. На хартия изглежда добре, обаче не ми харесва как звучи.

Това е, помисли си Бетани. Моментът най-сетне беше настъпил. Все още не знаеше какви са плановете му, но те едва ли вече имаха значение. Онова, което имаше значение, беше тя да намери начин да осъществи връзка с това чудовище. Със Сатаната. С Алвин.

Предстоеше й да сключи сделка с дявола, а той стоеше пред нея с ръце в джобовете и ухаеше на лосион.

Бетани остана права.

— Какъв лосион използваш?

— Нокзима — отговори той и извади ръце от джобовете си.

— Никога не съм го чувала.

— Майка ми го използваше. Подари ми първото бурканче, когато бях още дете. Използвам го до ден-днешен. Има лечебни свойства и поддържа кожата ми гладка. Майка ми ми се подиграваше, понеже кожата ми не беше гладка като нейната, но след като започнах да се мажа с този продукт, положението се промени. Обаче не сме тук, за да разговаряме за лосиони, нали, Бетани?