Дъщерите на Костотрошача [bg]

Пазачите го блъснаха безцеремонно в килията и прикрепиха веригата към лявата му китка с помощта на широка два сантиметра и половина стоманена пластина, която се заключваше.

Привършваше строителството на нови съоръжения, в които всеки затворник щеше да има собствена тоалетна, а междувременно използваха система, която Райън изпробва десет минути след пристигането си.

— Какво има?

— Трябва да отида до тоалетната.

— Току-що влезе. Защо не отиде преди да те вкараме в килията? А сега искаш да те мъкна до кенефа и да те чакам да се мотаеш, така ли?

— Освен ако не искаш да си свърша работата тук.

Пазачът, нисък оплешивяващ мъж, който обичаше да върви с ръка върху четирийсет и пет милиметровия си пистолет на кръста, изруга.

— Длани на стената.

Райън се обърна към стената и опря на нея двете си ръце, докато онзи отваряше вратата на килията.

— Ръцете зад гърба, една по една.

Той се подчини. Белезниците бързо щракнаха на китките му и веригата беше отключена. Стовари се на пода със силно дрънчене.

— Обърни се.

Заведоха го в тоалетната, където последва друга поредица операции, но той размишляваше за килията си. За оковите.

Пет минути по-късно отново беше вързан за тях.

Докато беше окован, нямаше как да се измъкне от килията. А щом му свалеше веригата, пазачът вземаше други предпазни мерки, така че затворникът нямаше шанс да го победи в евентуална схватка.

Райън седеше на койката, взираше се в дебелата стоманена гривна около китката си и в съзнанието му изплува рисунката на Костотрошача. На нея имаше една кост, която придържаше палеца, трапецовидната кост. Потърка я и усети очертанията й под плътта си.

Успееше ли да счупи трапецовидната кост, ръката му щеше да се свие с около два сантиметра. Беше го разбрал от рисунката на онази стена. Можеше да се наложи да счупи и някоя от метакарпалните си кости, за да успее да промъкне длан през гривната на оковите.

Ако понесеше болката, имаше огромен шанс да изненада пазача и да му отмъкне оръжието.

Странна мисъл споходи Райън, докато седеше на леглото и умуваше как да строши собствените си кости. Сигурно Костотрошача вече бе причинил същото на дъщеря му. В известен смисъл му се струваше оправдана болката от чупенето на собствената си лява ръка, за да има поне някаква надежда да отиде при нея.

Най-малко това можеше да направи. И знаеше как да го постигне. Тук, използвайки леглото като инструмент, веригата и тежестта на собственото си тяло, може би щеше да успее да си счупи костите.

Идеята го завладя изцяло.